Чак Паланик - Невидими изчадия

Предполага се, че си на някаква огромна сватба в огромно имение в Уест Хилс с аранжирани цветя и пълнени гъбки, пръснати навсякъде из къщата. Това се нарича мизансцен: кой къде е, кой е жив, кой — умрял. Това е големият сватбен миг на Еви Котрел. Еви е застанала по средата на голямото стълбище във фоайето на имението, гола сред остатъците от булчинската си рокля, и продължава да стиска пушката.

Аз стоя в подножието на стълбите, но само физически. Умът ми… не знам къде е.

Никой още не е съвсем умрял, но — нека се изразим така — часовникът тиктака.

Не че някой в тази голяма драма е истински, жив човек. Можете да проследите назад всеки детайл от външния вид на Еви Котрел до някоя телевизионна реклама за шампоан с натурални съставки. Само дето в момента сватбената й рокля е изгоряла — останали са само обръчите на кринолина около бедрата и мъничките телени скелети на всички онези копринени цветенца в косата й. А русата й грива, нейната огромна, тупирана, сресана назад дъга във всички нюанси на жълтото, фиксирана с лак — е, косата й също изгоря.

Единствената друга героиня тук е Бранди Александър — лежи простреляна в подножието на стъпалата и кръвта й изтича. Тя умира.

Казвам си, че червената струя, шуртяща от дупката от куршум в нея не прилича толкова на кръв, колкото на някакъв социополитически инструмент. Онова за клонирането от всички реклами за шампоан — е, същото важи и за мен, и за Бранди Александър. Да застреляш, когото и да било в тази стая ще е моралният еквивалент на убийство на кола, прахосмукачка, на кукла Барби. На изтриването на компютърен диск. На изгарянето на книга. Вероятно това важи и за убийството на когото и да било на този свят. Всички ние сме такива продукти.

Бранди Александър, отдавнашната капучинова върховна кралица на парти момичетата от висшия ешелон, излива вътрешностите си навън през дупка от куршум в изумителното си сако. Костюмът е онази бяла имитация на „Боб Маки“, която тя си купи в Сиатъл — с тясна пола, която я спъва и стяга задника й в съвършената форма на огромно сърце. Няма да повярвате колко струва този тоалет. Надценката е около безброй процента. Сакото е с набор под талията, с широки ревери и подплънки на раменете. Кройката с едноредно закопчаване е симетрична, като изключим дупката, от която шурти кръв.

После Еви започва да хлипа там, по средата на стълбището. Еви, смъртоносният вирус на момента. Това е сигналът за всички нас да обърнем поглед към горкичката Еви, горкичката тъжна Еви, плешива и облечена единствено с пепел, впримчена в телената клетка на изгорелия си кринолин. После Еви хвърля пушката. С изцапани лице и ръце тя се тръшва на стъпалата и започва да реве, сякаш плачът ще оправи нещо. Пушката — заредена, трийсет и някой си калибър. Тя изтрополява надолу по стълбите, приплъзва се в средата на фоайето и се завърта, прицелвайки се в мен, в Бранди, в плачещата Еви.

Не че съм някое безразлично лабораторно животно, обучено да не обръща внимание на насилието, но първият ми инстинктивен порив май е: не е прекалено късно да поръсим сода върху кървавото петно.

По-голямата част от съзнателния си живот досега съм прекарала върху безкрайни листове хартия за купища пари на час, издокарана с дрехи и обувки, с фризирана коса, а някой прочут моден фотограф ми обяснява как да се чувствам.

Той крещи: Дай ми сласт, миличка.

Светкавица.

Дай ми злоба.

Светкавица.

Дай ми апатична екзистенциалистка скука.

Светкавица.

Дай ми яростен интелектуализъм като механизъм за копиране.

Светкавица.

Вероятно е от шока, че единият ми най-зъл враг застреля другия пред очите ми. Бум — и печелиш, печелиш! Заради това и още — заради живота с Бранди, развих доста голям усет към драматичното.

Само изглежда, че плача, когато пъхвам кърпичка под воала си, за да дишам през нея. За да филтрира въздуха, защото, откакто огромното имение на Еви е пламнало около нас, почти не се диша от целия този пушек.

Аз съм коленичила до Бранди. Мога да бръкне навсякъде из тоалета си и да намеря там хапчета „Дарвон“, „Демерол“, „Дарвоцет 100“. Това е сигналът ни всички да насочат погледи към мен. Тоалетът ми е копие на Торинската плащаница, предимно в бяло и кафяво, драпиран и скроен така, че през стигмите да се подават лъскави червени копчета. Освен това нося метри и метри воал от органза, надиплен върху лицето ми и украсен с ръчно изработени звездички от австрийски кристал. Не се вижда на какво приличам, в лицето, но тъкмо това е идеята. Изглеждам елегантно и светотатствено и това ме кара да се чувствам свещена и безсмъртна.