Чак Паланик - Невидими изчадия

Птиците изкълваха лицето ми.

Но никой не се интересуваше. Ала това „никой“ не включва Бранди Александър.

Само недейте да мислите, че всичко е било едно голямо съвпадение. Ние с Бранди трябваше да се срещнем. Толкова много неща ни свързват. Почти всичко. Освен това с едни хора става бързо, с други — бавно, но дали ще е от злополука или от гравитацията, най-накрая всички свършваме осакатени. На повечето жени им е познато това чувство как с всеки ден ставаш все по-невидима. Бранди лежеше в болницата от месеци, както и аз, а болниците, в които можеш да отидеш за сложни козметични операции, никак не са много.

Върнете се при монахините. Най-гадното с тях беше, че вечно ме тормозеха — монахините болногледачки. Една от тях постоянно ми приказваше за някакъв пациент от друг етаж — бил чаровен и забавен. Бил адвокат и правел фокуси само с ръцете си и хартиена салфетка. Тази дневна болногледачка беше от монахините, които носеха бяла болнична версия на редовната монахинска униформа, и беше разказала на този адвокат всичко за мен. Казваше се сестра Катрин. Беше му казала, че съм забавна и умна и разправяше колко сладко щяло да бъде, ако двамата се срещнем и се влюбим до полуда един в друг.

Така разправяше.

По средата на носа й се мъдреха очила с телени рамки. Тя ме поглеждаше през тях — стъклата им бяха издължени и правоъгълни като предметни стъкла на микроскоп. Заради дребните спукани капиляри върхът на носа й беше постоянно зачервен. Тя наричаше това розацея. По-лесно беше да си представиш, че живее в къщичка от курабийки, отколкото в манастир. Омъжена за Дядо Коледа вместо за Господ. Когато пристигнах в болницата веднага след тежката злополука, колосаната престилка, която тя носеше над одеждите си, беше така ослепително бяла, че в паметта ми се запечата как всички петна от кръвта ми изглеждаха черни.

Дадоха ми лист и химикалка, за да мога да комуникирам. Увиха главата ми в бинтове — метри стегната марля, прикрепящи памучни тампони и съшити здраво с метални скоби навсякъде, така че да не мога да ги развия. Намазаха ме с плътен слой гел антибиотик, клаустрофобичен и токсичен под памучните тампони.

Косата ми опънаха назад, забравена и спарена под марлята, където не можех да я пипам. Невидимата жена.

Когато сестра Катрин спомена онзи пациент, се зачудих дали пък не съм го виждала тук, този неин адвокат, сладура, забавния фокусник.

— Не съм казала, че е сладур — каза тя.

Сестра Катрин ме осведоми:

— Все още е малко стеснителен.

Написах на листа в бележника:

Все още?

— Откакто с него стана това малко нещастие — обясни тя и се усмихна с вдигнати вежди, а всичките й брадички се струпаха на шията й. — Не бил сложил предпазния колан.

Тя каза:

— Колата му го прегазила.

Тя каза:

— Тъкмо затова той е просто идеален за теб.

По-рано, докато все още бях под упойка, някой беше махнал огледалото в банята. Сестрите като че гледаха да ме отведат по-далече от всякакви полирани повърхности, също както държат самоубийците по-далеч от ножове и пияниците — по-далеч от пиенето. Най-близкото нещо до огледало, с което разполагах, беше телевизорът, а той показваше само едновремешния ми вид.

Когато молех да ми покажат полицейските снимки от злополуката, дневната болногледачка ми отказваше. Държаха снимките в една папка в сестринската стая и май всеки можеше да помоли да ги разгледа — без мен. А болногледачката твърдеше: „Докторът смята, че засега сте страдали достатъчно“.

Същата тази болногледачка се опита да ме сватоса с един счетоводител, чиито коса и уши бяха изгорели при гаф с пропан-бутан. Запозна ме с висшист, загубил гръкляна и синусите си — ракът го пипнал. С мияч на прозорци, изтърсил се от третия етаж с главата надолу върху цимента.

Всички тези думи са нейни — гаф, пипнал, изтърсил се. Нещастието с адвоката. Моята тежка злополука.

Сестра Катрин идваше да провери признаците ми на живот на всеки шест часа. Проверяваше пулса ми, втренчена в секундарника на ръчния си часовник, тежък и сребърен. Увиваше около ръката ми маншет за измерване на кръвното налягане. За да ми измери температурата, пъхаше нещо като електрически пистолет в ухото ми.

Сестра Катрин беше от монахините, които носят брачна халка.

А женените хора винаги си мислят, че отговорът е в любовта.

Върнете се към деня на голямата ми злополука, когато всички проявяваха такава загриженост. Хората — онези хорица, които ме пуснаха да мина пред тях в спешното. Настояванията на полицията. Тогава ми дадоха болнична бланка с отпечатано с неизличимо синьо мастило по края „Собственост на Мемориална болница «Ла Палома»“. Първо ми сложиха морфин, венозно. После ме нагласиха да седна на една носилка.