Чак Паланик - Невидими изчадия

Не си го спомням много добре, но дневната болногледачка ми разказа за полицейските фотоси.

На снимките — големи лъскави снимки двайсет на двайсет и шест, хубави като тези в портфолиото ми… Черно-бели, каза болногледачката. Но на тези снимки двайсет на двайсет и шест аз седя на носилка, облегната на стената в спешното. Сестрата цели десет минути ми ряза роклята с онези мънички операционни ножички за маникюр. Рязането си го спомням. Беше лятната ми рокля от памучен креп от „Еспри“. Спомням си, че когато си поръчвах тази рокля по каталога, без малко да си поръчам две — толкова са удобни, ветреят се по бриза, който се опитва да се напъха под мишниците ти и да вдигне полата ти чак до кръста. Ако няма бриз, се потиш и памучният креп прилепва по тебе като единайсет билки и подправки, само че роклята отгоре ти е почти прозрачна. Излизаш на верандата и чувството е страхотно — милион прожектори сред тълпата се насочват към теб. Или влизаш в ресторант, когато навън е трийсет градуса, и всички се обръщат да те гледат, като че току-що са ти връчили някоя голяма престижна награда за постижението на живота ти.

Такова беше чувството. Спомням си този вид внимание. Винаги беше така, сякаш цари трийсетградусова жега.

Спомням си и бельото си.

Извинявай, мамо, извинявай, Господи, но носех само едно малко парченце плат отпред, закачено на ластик, само с една прашка отзад между бузите, закачена за парченцето отпред. В телесен цвят. Прашката между бузите, нея всички я наричат „гъзната дантелка“. Носех прашка заради моментите, когато роклята от памучен креп става почти прозрачна. Просто да попаднеш в спешното, където ще ти разрежат роклята и детективи ще те снимат, чучната върху носилка със забита в едната ръка морфинова система и монахиня францисканка, която ти крещи в ухото, не влиза в плановете ти. „Снимайте! По-бързо снимайте! Тя продължава да губи кръв!“

Не, наистина — по-смешно беше, отколкото звучи.

Смешно стана, когато ме проснаха на носилката — анатомично достоверна парцалена кукла само по една препаска отпред, а лицето ми — такова, каквото е сега.

Полицаите накараха монахинята да прикрие гърдите ми с чаршаф. За да могат да снимат лицето ми — но детективите ги беше срам от мен, просната там без горнище.

Минете към това как отказват да ми покажат снимките — единият детектив казва, че ако куршумът бил минал пет сантиметра по-нагоре, щяла съм да съм мъртва.

Не проумявах идеята им.

Пет сантиметра по-надолу — и щях да се изпържа в пикантната си рокля от памучен креп, докато се мъча да убедя застрахователния агент да се откаже от данъчните облекчения и да ми смени стъклото. После щях да се изтягам край някой басейн, намазана с крем против изгаряне, и да разправям на двама готини пичове как съм карала по автострадата в Стингрей и „някакъв камък или знам ли какво беше… но страничното ми стъкло просто се пръсна“.

А готините пичове щяха да кажат:

— Леле-мале!

Минете към друг детектив — онзи, който претърси колата ми за куршума, парченца от кости и други такива. Детективът забеляза, че съм карала с полуотворен страничен прозорец. Прозорецът на колата — обяснява ми тоя над снимките ми двайсет на двайсет и шест по бял чаршаф, — прозорецът на колата винаги трябва да бъде или отворен докрай, или затворен. Не си спомнял колко автомобилисти бил виждал обезглавени от прозорци при катастрофа.

Как да не се разсмея.

Така каза — автомобилисти.

Устата ми беше в такова състояние, че единственият звук, който можех да издавам, беше смехът. Не можех да не се засмея.

Минете към момента, когато, след като ме снимаха, хората престанаха да ме гледат.

Гаджето ми Манъс дойде същата вечер — след спешното, след като ме откараха на носилката в операционната, след като кървенето спря и ме настаниха в единична стая. Тогава Манъс дойде. Манъс Кели, който ми се явяваше годеник, докато не видя какво е останало от мен. Манъс седеше и разглеждаше черно-белите снимки на новото ми лице, разбъркваше ги и ги разместваше, обръщаше ги наопаки и настрани — също като онези скрити картинки, когато в единия миг виждате красива жена, но като погледнете отново, съзирате бабишкера.

— О, Господи — възкликва Манъс.

После казва:

— Мили, мили Боже.

А след това:

— Исусе Христе.

Когато за първи път излязох с Манъс, още живеех с нашите. Манъс ми показа значката в портфейла си. У тях си имаше и пистолет. Беше полицейски детектив и наистина преуспяваше в нравствения отдел. Работа му се отваряше през май и декември. Манъс беше на двайсет и пет, а аз на осемнайсет, но ходехме. В такъв свят живеем. Веднъж излязохме на разходка с лодка и той носеше бански „Спидо“, а всяка умна жена би се досетила, че това означава поне бисексуален.