Чак Паланик - Невидими изчадия

Какво ли не е готов да изяде народът, за да го дадат по телевизията.

А после, извън кадър, Манъс казва:

— Да се разходим с лодка.

И аз казвам:

— Ами хайде.

Толкова глупаво беше, дето през цялото време не се усещах какво става.

Минете към Бранди, седнала на сгъваемо кресло в кабинета на говорния терапевт — пили ноктите си с драскалото на кибритче. Дългите й крака могат да стиснат мотоциклет и да го скършат на две, а законният минимум от нея е увит в стреч хавлиена материя с леопардов десен и направо крещи да се измъкне навън.

Говорният терапевт казва:

— Дръж глотиса си частично отворен, докато говориш. Точно така Мерилин Монро изпя „Честит рожден ден“ на президента Кенеди. По този начин дъхът ти преминава през гласните струни така, че придобива повече женственост и безпомощност.

Болногледачката ме води нататък, както съм обута с картонени джапанки, омотана със стегнати бинтове и ужасно уплашена, а Бранди Александър вдига очи в последния възможен миг и ми намига. Сигурно Бог намига така хубаво. Все едно някой те снима. Дай ми радост. Дай ми веселие. Дай ми любов.

Светкавица.

Ангелите в небесата сигурно пращат въздушни целувки така, както го прави Бранди Александър — и огрява целия остатък от седмицата. В стаята си пиша:

Коя е тя?

— Не бива да си имаш вземане-даване с нея — казва ми болногледачката. — И без това си имаш достатъчно проблеми.

След този случай сестра Катрин започва да ме сватосва. За да ме спаси от Бранди Александър, тя ме предлага на адвокат без нос. Предлага ми зъболекар планинар с пръсти и лице, изядени от измръзване и превърнати в малки, твърди, лъскави бучици. На мисионер с тъмни петна от някаква тропическа плесен под кожата. На механик, облегнал се на акумулатор тъкмо когато той избухнал и киселината не оставила нищо от устните и бузите му — жълтите му зъби постоянно се зъбят.

Поглеждам венчалната халка на монахинята и пиша:

Ти май си грабнала последния нормално изглеждащ мъж.

През целия ми престой в болницата по никой начин не бих могла да се влюбя. Просто още не можех да стигна дотам. Задоволявай се с по-малко. Намали очакванията. Примири се, че това, твоето, няма да е живот като живот. Не исках да съм щастлива, че все пак съм останала жива. Започни да компенсираш. Исках просто да оправят лицето ми, ако е възможно — а то не беше.

Когато идва време отново да ме запознаят с твърдите храни — както се изразяват те — ми дават пиле на пюре и настъргани моркови. Бебешка храна. Всичко е пюрирано, пулверизирано, намачкано.

Ти си онова, което ядеш.

Болногледачката ми донася обяви за запознанства от вестници. Сестра Катрин забожда нос в тях и чете през очилата: Мъже търсят стройни момичета с авантюристичен дух за забавление и романтика. И да, вярно е, нито един от тях не изключва изрично чудовищно грозни осакатени момичета, чиито болнични сметки растат, ли растат.

Сестра Катрин ми казва:

— Можеш да пишеш на затворници — те няма нужда да знаят как изглеждаш всъщност.

Твърде много усилия би ми струвало, ако се опитам да й опиша чувствата си.

Сестра Катрин ми чете колоната за самотни сърца, докато аз ям печеното си с лъжица. Предлага ми осъдени за палеж. За кражби с взлом. За данъчни измами. Казва:

— Сигурно не искаш да се срещаш с изнасилвач, още не. Никой не е чак толкова закъсал.

Между самотниците, тикнати зад решетките за въоръжен грабеж и непредумишлено убийство, тя спира да ме попита какво ми има. Хваща ме за ръка и говори на името, изписано върху пластмасовата гривна — какъв модел на ръце съм вече само, скъпи пръстени, пластмасови гривни с имена, толкова прекрасни, че дори и една Христова невеста не може да отлепи очи от тях.

— Как се чувстваш? — пита ме тя.

Да си умреш от смях.

— Не искаш ли да се влюбиш? — пита ме тя.

Фотографът в главата ми казва: Дай ми търпение.

Светкавица.

Дай ми самообладание.

Светкавица.

Работата е там, че имам половин лице.

Под бинтовете лицето ми продължава да кърви на малки капчици върху памучните тампони. Един от лекарите — онзи, който всяка сутрин идва на визитация и проверява превръзките ми, казва, че раната ми продължавала да плаче. Така се изразява.

Още не мога да говоря.

Нямам кариера.

Мога да ям само бебешка храна. Никой вече няма да ме погледне така, сякаш съм спечелила голяма награда.

Нищо, пиша в бележника си.

Нищо ми няма.

— Не си го прежалила — казва сестра Катрин. — Трябва хубавичко да се наплачеш, а после да продължиш да живееш. Прекалено спокойно го преживяваш.