Чак Паланик - Невидими изчадия

Веднъж майка ми ми дойде на гости. Майка ми пуши. Първия ден, когато се прибрах вкъщи от снимки, тя ми протегна едно кибритче и ме попита:

— Какво означава това?

И продължи:

— Моля те, кажи ми, че не си такава курва като клетия ти покоен брат!

На кибрита бяха написани мъжко име, което не ми говореше нищо, и телефонен номер.

— Намерих и още — осведоми ме мама. — Какви ги вършиш ти тук?

Аз не пуша. Казвам й го. Кибритчетата се трупат, защото съм твърде възпитана, за да откажа да ги взема, и твърде пестелива, че да ги изхвърлям. Тъкмо затова съм напълнила с тях цяло чекмедже в кухнята — с всички тези мъже, които не си спомням, и телефонните им номера.

Минете към особения ден в болницата, пред кабинета на говорния терапевт. Болногледачката ме разхождаше насам-натам за раздвижване, хванала ме за лакътя. Заобиколихме един ъгъл и бум, вътре в отворената врата на кабинета — Бранди Александър. Там — величествена в седналата поза на принцеса Бранди Александър, облечена в прилепнал гащеризон от „Вивиан Уестууд“ във всички цветове на дъгата, променящ цвета си с всяко нейно движение.

Снимачна площадка на „Вог“.

Модният фотограф вътре в главата ми крещи:

Дай ми учудване, миличка.

Светкавица.

Дай ми слисване.

Светкавица.

Говорният терапевт каза:

— Бранди, можеш да направиш гласа си по-тънък, като повдигнеш ларингиалния си хрущял. Това е бучката в гърлото, която чувстваш да се надига, когато пееш възходящи гами.

И продължи:

— Ако поддържаш гласовия си апарат високо горе в гърлото си, гласът ти трябва да се колебае между сол и средно до. Това е около 160 херца.

Бранди Александър и начинът, по който изглеждаше, превърнаха останалия свят във виртуална реалност. Тя променяше цвета си с всеки нов ъгъл на зрение. Една стъпка — и стана зелена. Още една — и стана червена. После стана златна и сребърна, а после остана зад нас, изчезна.

— Горкичкото, клетото заблудено създание — каза сестра Катрин и се изплю на бетонния под. Погледна ме как съм изпружила шия към долния край на коридора и ме попита имам ли роднини.

Написах: да, имам брат гей, но той почина.

И тя ми отговори:

— Е, значи е било за добро, нали?

Минете към седмицата след последното посещение на Манъс — последно означава, че повече не дойде — когато Еви се отбива в болницата. Еви разглежда снимките и призовава Господ и Исус Христос.

— Знаеш ли — казва ми тя иззад купчината списания „Вог“ и „Гламър“ в скута си, които ми е донесла, — говорих с агенцията и те казаха, че ако ти направим ново портфолио, могат да те вземат отново за ръчна работа.

Еви има предвид модел на ръце — да рекламирам скъпи пръстени, диамантени гривни за тенис и други глупости.

Все едно че искам да го чуя.

Не мога да говоря.

Мога да поемам само течности.

Никой няма и да ме погледне. Аз съм невидима.

Искам само някой да ме попита какво се е случило. После ще продължа да живея.

Еви казва на купчината списания:

— Като излезеш оттук, искам да дойдеш да живееш с мен в моята къща. — Тя разкопчава ципа на платнената си чанта до ръба на леглото ми и бръква вътре с двете ръце. — Ще е забавно. Ще видиш. Много ми е гадно да живея сама и самотна.

И продължава:

— Вече ти преместих нещата в спалнята за гости.

Продължава да рови из чантата и казва:

— Тръгнала съм на снимки. Случайно да ти се намират ваучери на агенцията, да ми дадеш назаем?

Пиша в бележника с молива:

Моя пуловер ли си облякла?

И размахвам бележника под носа й.

— Да — казва тя, — но знаех, че няма да имаш нищо против.

Пиша:

Но той е шести размер.

Пиша:

Ти носиш девети.

— Чуй ме — казва Еви. — Ангажиментът ми е в два часа. Защо не намина някой друг път, когато си в по-добро настроение?

Тя казва на часовника си:

— Толкова съжалявам, че стана така. Никой не е виновен.

Всеки ден в болницата минава така:

Закуска. Обяд. Вечеря. Между тях се вмества сестра Катрин.

Телевизията е включена в една мрежа, която не предава нищо друго, освен реклами по цял ден и цяла нощ, и ето ни и нас двете с Еви, заедно. Получихме куп пари. За тая реклама на машината за сандвичи сме си сложили ония огромни усмивки на кинозвезди, от онези, дето превръщат лицето ти в огромен радиатор. Облечени сме в рокли с пайети, от онези, дето като застанеш под прожектора, и роклята почва да святка, все едно милион репортери те снимат. Много бляскаво. Стоя там в рокля, тежаща десет кила, с огромната усмивка, и пускам животински отпадъци в плексигласовата фуния върху машината за сандвичи „Мляс мляс“. Това нещо просто бълва хапки като смахнато, а Еви трябва да се бута из публиката в студиото и да кара народа да ги яде.