Чак Паланик - Невидими изчадия

— Това е последният ти шанс, миличка — казва Бранди, а кръвта й е оплескала целия под. И добавя: — Обичаш ли ме?

Когато хората започнат да ти задават такива въпроси, губиш централната роля.

Ето как те прецакват да минеш в категория „най–добра второстепенна роля“.

Още по-грамадно и от горящата къща е огромното очакване да произнеса трите най-изтъркани думи, които ще намерите във всеки сценарий. Тези думи ме карат да се чувствам така, сякаш яростно се опипвам отдолу. Те са само думи — нищо повече. Безсилни. Речник. Диалог.

— Кажи ми — продължава Бранди. — Обичаш ли ме? Обичаш ли ме наистина?

Тъкмо по този карикатурен начин Бранди изигра целия си живот. Нонстоп театърът на живо на Бранди Александър — само дето с всяка секунда е все по-малко и по-малко „на живо“.

Колкото да подсиля драматизма, поемам ръката на Бранди в своята. Хубав жест, но тъкмо тогава ме разтриса шубе от всичките патогени в кръвта и после, бум, таванът на трапезарията рухва и през вратата върху нас се посипват жар и искри.

— Дори да не можеш да ме обикнеш, поне ми разкажи как живях — казва Бранди. — Едно момиче не може да умре, без неговият живот да се изниже пред очите му.

Като че ничии емоционални нужди не успяват да бъдат удовлетворени.

И тъкмо тогава огънят захапва килима чак до голия задник на Еви, тя скача с писък на крака и хуква надолу по стълбите на изгорелите си бели токчета. Гола и плешива, облечена в тел и пепел, Еви Котрел се втурва през входната врата към по-многобройната публика — нейните сватбени гости, среброто, кристала и пристигащите пожарни коли. В такъв свят живеем. Условията се променят — ние мутираме.

Затова, разбира се, целият този разказ ще бъде за Бранди — с водеща аз и гост-звезди Евелин Котрел и смъртоносният вирус на СПИН. Бранди, Бранди, Бранди. Горкичката тъжна Бранди, просната по гръб, докосва дупката, през която животът й се излива на мраморния под, и промълвява:

— Моля те, разкажи ми как живях. Кажи ми как стигнахме дотук.

И така, аз седя тук и гълтам дим само за да документирам великия миг на Бранди Александър.

Дай ми внимание.

Светкавица.

Дай ми обожание.

Светкавица.

Дай ми малко почивка!

Светкавица.

Не очаквайте тази история да е от онези, които вървят така: и тогава… и тогава… и тогава…

Ставащото тук повече напомня на модно списание — хаосът на „Вог“ или „Гламър“ с номерирани всяка втора, пета или трета страница. Навън изпадат парфюмирани карти, а изскочили изневиделица голи мадами, разположили се на цяла страница, ти пробутват гримове.

Не търсете съдържание, завряно в стила на тези списания двайсетина страници след корицата. Не очаквайте да откриете нищичко от самото начало. Няма и свързан сюжет. Тъкмо започне някоя история, и — три абзаца по-надолу:

Отидете на еди-коя си страница.

После се върнете.

Това ще са десет хиляди модела, които се смесват и комбинират, но от тях се получават не повече от пет изискани тоалета. Милион модни аксесоари, шалчета и коланчета, обувки, шапки и ръкавици — без истински дрехи, с които да ги носиш.

Е, вие наистина трябва много, ама много да свикнете с това чувство — тук, на автострадата, на работа, в брака ви. В такъв свят живеем. Следвайте указанията.

Върнете се двайсет години назад в бялата къща, където израснах. Баща ми снимаше с домашна камера как двамата с брат ми търчим из двора.

Върнете се в настоящето. Нашите са се изтегнали посред нощ на шезлонги отвън и гледат същите тези домашни филмчета, прожектирани върху бялата стена на същата тази бяла къща двайсет години по-късно. Къщата е същата, дворът е същият, прозорците на екрана се подравняват идеално до истинските прозорци, екранната трева се слива с истинската, а екранният ми брат и аз, две палави дечица, търчим, пощурели по камерата.

Минете към по-големия ми брат, клетника, умрял от чумата на века — СПИН.

Минете към мен, пораснала и влюбена в полицай детектив, напуснала дома, за да стана прочут супермодел.

Само запомнете — също като в лъскавото списание „Вог“, помнете, че няма значение колко точно следите преходите:

Продължава на страница, която си щете.

Няма значение колко много внимавате — ще изпитате чувството, че нещо сте изпуснали, странното подкожно чувство, че не сте го преживели докрай.

Онова покрусително чувство, че сте минали набързо през моментите, където е трябвало да внимавате.

Е, свиквайте с него. Някой ден ще почувствате така целия си живот.