Чък Паланюк - Оцелелият

Първата четвърт свършва с резултат седем на седем и агентът е още жив.

Личният ми фитнес треньор ми инжектира адреналин за блясък в очите.

Младши организационният координатор казва, че трябва само да прекося петдесетярдовата линия, където сватбарите ме очакват в центъра на стадиона. Младоженката ще излезе от срещуположния край. Всички ще се качим върху платформа от дървени кутии, под които са скрити пет хиляди бели гълъба. Аудиото за церемонията е записано предварително в студио, така че зрителите ще слушат това. Няма да произнеса и дума преди предсказанието.

Когато настъпя стъпалото с пружина, гълъбите ще отлетят. Вървя. Говоря. Гълъби, фасулска работа.

Отговорникът за гардероба обявява, че ще трябва да използваме корсет, за да получим желания силует, и ми казва да побързам и да се съблека пред всички. Ангелите, персоналът, доставчиците на храна, цветарите. Агентът. Бързо. Всичко освен шортите и чорапите. Бързо. Отговорникът за гардероба чака с машината за изтезания от гума и жички, наречена корсет, който трябва да надяна, и ми казва, че за следващите три часа това е последният ми шанс да се изпикая.

— Нямаше да се налага да обличаш това чудовище — казва ми агентът, — ако беше свалил някой килограм.

Изминали са четири минути от втората четвърт и никой не може да намери пръстена.

Агентът обвинява организационния координатор, който обвинява отговорника за гардероба, който обвинява отговорника за декорите, който обвинява бижутера, който бил длъжен да подари пръстена в замяна на рекламата върху хеликоптера, който кръжи над стадиона. Отвън хеликоптерът обикаля небето със светлинна реклама на бижутерската фирма. Вътре агентът заплашва да го съди за нарушение на договора и се опитва да се свърже с оператора в хеликоптера.

— Имитирай пръстен — казва ми организационния координатор.

Ще насочат камерите да ни снимат в едър план до раменете. Просто ще се престоря, че слагам пръстен на ръката на Триша.

Младоженката казва, че не е Триша.

— И помни — казва координаторът, — само си движи устните, думите са записани предварително.

Изтичат девет минути от втората четвърт и агентът още е жив и крещи в телефона си.

— Изключете рекламата! — крещи той. — Дръпнете й шалтера! Дайте ми пистолет и аз ще го направя! Просто свалете този проклет хеликоптер от въздуха.

— Няма начин — казва организационният координатор.

Щом сватбеното шествие напусне стадиона, екипът в хеликоптера ще хвърли седем тона ориз над паркинга.

— Ще дойдете ли с мен? — казва младшият отговорник за графика.

Време е да заемем местата си.

„Жребците“ и „Кардиналите“ напускат задъхани игрището при резултат двайсет на седемнайсет.

Тълпата реве с цяло гърло за още футбол.

Ангелите и носачите се втурват навън с олтара и копринените цветя, със запалените свещници и платформата с гълъби.

Корсетът натъпква вътрешностите ми към гърлото.

Часовникът отброява минутите към втората половина и агентът още е жив. Аз едва успявам да си поема дъх.

Личният ми фитнес треньор пристъпва странично към мен и казва:

— Ето, това ще влее малко цвят в бузите ти.

Поднася шишенце под носа ми и ми заръчва да вдишам силно.

Зрителите тропат с крака, часовникът тиктака, резултатът е равен и аз вдишвам.

— Сега с другата ноздра — казва треньорът.

И аз вдишвам.

И всичко изчезва. Освен жуженето на кръвта, влачеща се по вените, и сърцето, биещо в клещите на корсета, не усещам нищо.

Не чувствам никакво зло. Не виждам никакво зло. Не се страхувам от никакво зло.

В далечината координаторът ми маха да стъпя на изкуствената трева. Сочи надолу към тебеширената линия върху игрището, после сочи групата хора върху покритата с бели цветя сватбена платформа в центъра на терена.

Жуженето на кръвта ми стихва и чувам музиката. Подминавам координатора и излизам на стадиона с хилядите, крещящи от местата си. Музиката излита от нищото. Хеликоптерът със светещата реклама кръжи горе.

Поздравления от всички качествени продукти от семейството на Филип Морис.

Младоженката, Лаура, Триша, както и да е, пристига от срещуположния край.

Без да си отваря устата, мировият съдия казва:

— Тендър Брансън, вземате ли Триша Конърс за своя съпруга, с която да се плодите и множите колкото е възможно повече до края на дните си?

Усещат се вибрациите на стотиците тонколони.

Без да си отварям устата, аз казвам:

— Да.

Без да си отваря устата, мировият съдия пита: