Чък Паланюк - Оцелелият

Срещнехме ли някого от църковната колония, можехме да кажем:

Служи достойно през целия си живот.

Или:

Слава и възхвала Богу за този ден, изпълнен с труд.

Или:

Нека усилията ни отведат всички около нас в Рая.

Или:

Нека склопим очи, изпълнили делото си.

С това репертоарът се изчерпваше.

Виждаш някого, праведен и плувнал в пот в църковната си дреха, и си припомняш няколкото реплики. Двамата се втурвате един към друг, но ви е забранено да се докосвате. Никакви прегръдки. Никакви здрависвания. Първият казва едно от разрешените изречения. Вторият отвръща с друго. И така, докато всеки изрече по два реда със сведена глава. После се завръщате към задачите си.

Това е само нищожна част от всички правила, които трябваше да помним. В църковната колония доктрините и правилата запълваха половината ни обучение. Другата половина ни подготвяше да служим — градинарство, етикет, поддръжка на тъкани, чистене, дърводелство, пиене, животни, аритметика, почистване на петна и търпение.

Правилата за външния свят изискваха веднъж седмично да изпращаме изповеди в писмена форма на старейшините в колонията. Да се въздържаме да ядем бонбони. В никакъв случай да не пием и да не пушим. Винаги да сме чисти и спретнати. Да не участваме в развлечения, свързани с масовите медии. Да не се забъркваме в сексуални връзки.

„Евангелия от Лука“, Двайсета глава, трийсет и пети стих: „Но ония, които се сподобиха да получат оня свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат.“

Църковните старейшини представяха целибата като лесен избор — все едно да не играеш бейзбол.

Просто казваш „не“.

Правилата не свършваха. Опазил те Бог да танцуваш. Или да хапнеш рафинирана захар. Или да пееш. Но най-важното правило, което не биваше никога да забравяме, гласеше: „Ако Бог призове членовете на църковната колония, ликувай! Когато Апокалипсисът настане, празнувай, защото всички вярващи трябва да се възнесат при Бог, амин.“

Всички до един.

Независимо колко са далеч. Независимо колко дълго са работили извън църковната колония. Понеже новините по радиото и телевизията бяха забранени, някои членове на църквата можеха да узнаят за Възнасянето след години. Църковната доктрина го наричаше така. Възнасяне. Бягство към Египет. Бягство от Египет. Хората в Библията през цялото време тичат от едно място към друго.

Дори да разбереш след години, в мига, щом узнаеш, си длъжен да намериш пистолет, да изпиеш отрова, да се удавиш, да се обесиш, да се наръгаш или да скочиш.

Да се възнесеш в Небето.

Затова трима полицаи и социалната асистентка бяха дошли да ме вземат.

Полицаят каза:

— Няма да го приемеш леко…

И аз разбрах, че са ме изоставили.

Беше ударил часът на Апокалипсис, на Възнасянето и въпреки усърдния ми труд, въпреки всички пари, които бях спечелил в името на плана ни, земният рай нямаше да се случи.

Преди да си събера мислите, социалната асистентка пристъпи напред и каза:

— Знаем как си програмиран да постъпиш в такъв случай. Ще те задържим под наблюдение, за да го предотвратим.

Когато църковната колония предприе Възнасянето, из цялата страна работеха около петнайсет хиляди членове на Кридиш. След седмица останаха шестстотин. След година — четиристотин.

После се самоубиха дори неколцина социални асистенти.

Правителството откри и мен, и повечето други оцелели чрез писмата с изповеди, които пристигаха веднъж месечно в църковната колония. Не знаехме, че пишем и изпращаме заплатите си на църковни старейшини, които вече са мъртви и са в Рая. Нямаше как да знаем, че социални асистенти четат ежемесечните ни отчети колко пъти сме изругали и са ни споходили нечисти помисли. Социалната асистентка вече знаеше всичко за мен.

Десет години по-късно никога няма да видите оцелелите членове на църквата заедно. Срещнем ли се сега, изпитваме само смущение и погнуса. Загърбили сме най-святата си клетва. Срамуваме се от себе си. Противни сме си. Оцелелите, които все още носят църковното облекло, парадират с болката си. Власеница и пепел. Не са успели да се спасят. Проявили са слабост. Правилата ги няма, но все едно. Всички сме се запътили като експресна доставка към Ада.

И аз бях слаб.

Качих се в полицейската кола, която потегли към центъра на града. Седнала до мен, социалната асистентка каза:

— Ти си невинна жертва на ужасен потиснически култ, но ние ще ти помогнем да си стъпиш на краката.

С всяка минута се отдалечавах все повече от това, което трябваше да направя.