Чък Паланюк - Оцелелият

Сигурно тя го е споменала, казвам. Каза го преди малко. Тревър. На двайсет и четири. Самоубил се миналата седмица. Хомосексуален. Може би. Тайният му любовник отчаяно се нуждае от рамото й, върху което да поплаче.

— Всичко си схванал? Добър слушател си — казва тя. — Впечатлена съм. Как изглеждаш?

Грозен, казвам. Отвратителен. Грозна коса. Грозно минало. Никак няма да й харесам.

Питам я дали следващата седмица ще се срещне с приятеля на брат си, може би любовник, вдовец?

— Не знам — отвръща тя. — Може би. Ще се срещна със смотаняка, ако направиш нещо за мен. Сега.

Само не забравяй, казвам й. Открива ти се възможност да прогониш нечия самота. Прекрасна възможност да дариш любов и подкрепа на мъж, който отчаяно се нуждае от твоята любов.

— Майната й на любовта — казва тя и гласът й зазвучава дълбоко в тон с моя. — Разтърси ме!

Не разбирам какво има предвид.

— Знаеш какво имам предвид — отвръща тя.

„Битие“, Трета глава, дванайсети стих: „… Жената, която ми даде Ти — тя ми даде от дървото, и аз ядох“.

Слушай, казвам. Не съм сам. Наоколо е пълно с грижовни доброволци, които посвещават времето си на ближните.

— Хайде — казва тя. — Оближи ми циците.

Обяснявам й, че се възползва от природно грижовната ми природа. Обяснявам й, че трябва да затварям.

— Оближи ме цялата — настоява тя.

Затварям, отговарям й.

— По-силно — казва тя. — По-силно. О, още, още — смее се тя. — Оближи ме. Оближи ме. Оближи. Ме.

Затварям, казвам. Но не затварям.

Фертилити изрича:

— Знаеш, че ме желаеш. Кажи ми какво искаш да направя. Знаеш, че искаш. Поискай нещо ужасно.

И преди да реагирам, Фертилити Холис надава пресеклив креслив оргазмен писък на порнобогиня.

И аз затварям.

„Първо послание до Тимотея“, Пета глава, петнайсети стих: „защото някои вече се повлякоха подир сатаната“.

Чувствам се евтин, употребен, омърсен и унизен. Мръсен и измамен, и захвърлен.

После телефонът звъни. Тя е. Сигурно е тя и аз не вдигам.

Телефонът звъни цяла нощ, аз стоя буден, чувствам се измамен и не смея да вдигна.

Преди десетина година за пръв път разговарях на четири очи със социалната си асистентка, която е истинска личност с име и кабинет, но не искам да я въвличам в неприятности. Има си достатъчно свои проблеми. Завършила е социология. На трийсет и пет години е и не може да задържи приятелите си. Преди десет години беше на двайсет и пет, току-що дипломирала се колежанка. Натовариха я да издирва клиенти за прохождащата Федерална програма за защита на оцелелите.

Един ден пред входа на къщата, в която работех, се появи полицай. Преди десет години бях на двайсет и три и това беше първото ми работно място, защото все още се трудех усърдно. Не знаех друг начин. Градината около къщата винаги беше влажно тъмнозелена и подрязана толкова гладко, че се стелеше пред очите съвършена като зелено палто от норка. Нищо в къщата не изглеждаше занемарено. На двайсет и три години си въобразяваш, че винаги ще се представяш безупречно.

Далеч зад полицая пред прага на алеята до полицейската кола стояха още двама полицаи и социалната работничка.

Няма как да проумеете колко пълноценен ми се струваше трудът ми до момента, когато отворих онази врата. Цялото ми детство ме подготвяше за това — да ме кръстят и да чистя къщи в порочния външен свят.

Когато хората, за които работех, изпратиха на църквата дарението за първия ми работен месец, аз сияех от щастие. Наистина вярвах, че съдействам за създаването на земен рай.

Независимо как ме гледаха хората, носех задължителното църковно облекло навсякъде — шапката, провисналите панталони без джобове. Бялата риза с дълги ръкави. И в най-голямата жега не излизах навън без черното палто, независимо колко глупави неща ми подвикваха хората.

— Защо ризата ти е с копчета?

Защото не съм амиш.

— Носиш ли специално тайно бельо.

Сигурно ме мислят за мормон, казвам си.

— Религията ти не забранява ли да живееш извън колонията?

Не съм менонит.

— Не бях виждал хутерит.

И сега не си видял.

Приятно ми беше да се отличавам от света, загадъчен и благочестив. Не криех нищо. Стърчах възвишено като бинтован палец. Като единствения праведник, възпиращ Бог да срути целия Содом и Гомор, врящ и кипящ в търговския център край мен.

Бях спасител на всички, независимо дали го знаеха или не. Надянал тежкото вълнено палто в жегата, бях мъченик, горящ на кладата.

Още по-прекрасно беше усещането да срещнеш някого, облечен като теб. Кафявите панталони или кафявата рокля и еднаквите безформени обувки с картофен цвят. Двама души в пашкула на тих разговор. Съвсем малко ни беше разрешено да си казваме един на друг във външния свят. Три или четири фрази само, та гледахме да не бързаме, да не изричаме припряно думите. Позволяваха ни да се появяваме на обществени места единствено когато пазаруваме, при това ако изобщо са ни поверили пари.