Джоана Линдзи - Мъжът на моите мечти

— Изобщо нямам представа дали е така. Но това е бебето, което щях да имам и преди.

Това вече наистина го свари неподготвен. Девлин забави стъпка и накрая съвсем спря в ъгъла на дансинга.

— Тогава… ти си ме излъгала?

— Да, но имах основателна причина.

— Спомням си твоята основателна причина, Мегън — хладно отговори той. — Това означава, че си искала да анулирам брака ни, въпреки че си носела моето дете в утробата си. Наистина, щеше да ме напуснеш, въпреки че си носела моето дете в утробата си!

Тя потръпна от яростта в инак тихите му думи.

— Тогава не разсъждавах от тази гледна точка. Единственото, което знаех, бе че те правя нещастен.

— А дали всъщност не си си мислела точно обратното? Не, не ми отговаряй. Още само една твоя дума и скандалът, който цяла вечер се опитваме с толкова усилия да избегнем, в крайна сметка все пак ще избухне. Имам нужда от питие, по дяволите.

И Девлин бързо се отдалечи. Във всеки друг случай Мегън не би оставила нещата така, би извикала нещо след него, за да го накара да се върне. Но сега не можеше да го направи. Неколцина души вече бяха вперили погледи в нея и вероятно се чудеха на втрещената й физиономия.

Е, определено не се беше справила добре. Може би трябваше първо да му каже, че го обича и едва тогава да спомене за бебето. Но наистина не бе очаквала, че той ще се ядоса толкова.

Тя тръгна да потърси баща си и Тифани. Имаше нужда от тяхната подкрепа, защото нощта още не бе свършила. Мегън все още беше твърдо решена да каже на Девлин и останалото, което имаше да му казва, независимо дали той искаше да го чуе или не. Но първо щеше да го остави да се поуспокои малко.

Но се случи така, че тя изобщо не го видя повече. Девлин изчезна и не се появи дори в края на бала, за да изпрати гостите си. Около половината от тях си тръгваха — било защото живееха наблизо или поне само на няколко часа път от Шеринг Крос, било защото бързаха да се приберат в Лондон. Другите щяха да отпътуват на следващия ден, с изключение на няколко десетки, които щяха да останат да погостуват за известно време в имението.

Наближаваше да се съмне, когато самата Мегън най-после успя да се оттегли горе. Предполагаше, че Девлин е сторил същото, само че доста по-рано, затова надникна в стаята му, преди да се прибере в своята. В покоите му обаче бе тъмно като в рог, затова и се наложи да влезе вътре, като остави вратата леко отворена, за да има поне малко светлина, но това само влоши нещата, защото цялата стая се изпълни със зловещи сенки.

В крайна сметка Девлин наистина беше в леглото си, завит почти презглава. Мегън приседна до него и дръпна лекичко завивките, за да установи, че е заспал по корем, с обърната на другата страна глава и с ръце, обгърнали възглавницата.

Гърбът му бе гол. Прииска й се да се сгуши до него и да почакала настъпи по-приличен час, за да му каже онова, заради което беше дошла, но това би означавало отново да отлага нещата, а тя вече ги бе отлагала достатъчно.

Затова Мегън нежно разтърси рамото му.

— Девлин? — Той измърмори нещо в съня си. Тя го разтърси по-силно. — Девлин!

Девлин рязко надигна глава, извърна се към нея, за да я изгледа с присвити очи, сетне отново се отпусна върху възглавницата в същата поза.

— Какво?

— Буден ли си?

— Не.

Мегън реши, че това е една от обичайните му шеги, затова си пое дъх и започна:

— Ти не ме остави да ти кажа най-важната част от своето признание. Знам, че първата част те ядоса и съжалявам, но наистина го направих заради теб, повярвай ми.

В този момент цялата й напрегнатост се върна и в гърлото й сякаш заседна буца. Ръката й погали гърба му, после се плъзна нагоре, за да отмести нежно косата от лицето му.

Невероятно, но факт: за най-голямо разочарование на Дъчи, Девлин все още не се беше подстригал, дори и заради бала, макар че специално за случая бе вързал косата си, което въпреки строгия му черен костюм му придаваше някаква очарователна небрежност.

Самата Мегън харесваше дългата му коса. Тя смекчаваше неговата официалност и скованост… поне докато Девлин не отвореше уста.

Най-сетне способността й да говори се върна и думите припряно се изстреляха от устата й:

— Обичам те, Амброуз Девлин Сейнт Джеймз. — Тя зачака реакцията му със затаен дъх, но той не каза нищо и в тона й се прокрадна рязка нотка: — Чу ли ме?

Девлин отново отвори очи.

— Какво?

— Попитах дали ме чу.

— Да, да, а сега ме остави на мира, Мегън. Пих прекалено много. Трябва да поспя.