Джоана Линдзи - Мъжът на моите мечти

— Значи съм осъден без съдебен процес, така ли? Е, да, нашата Мариан дяволски добре умее да предизвиква съчувствие, въпреки, че не заслужава никакво.

— Това, което си сторил на тази жена…

— Стига, Мегън — раздразнено я прекъсна Девлин. — Не съм й сторил нищо, освен че се озовах в неподходящия момент на неподходящото място — и я сварих да прави любов с друг.

Мегън се втренчи слисано в него.

— Искаш да кажеш, че причината да развалиш годежа не е била в отказа й да ти позволи да отложиш сватбата отново?

— Отново? Трябваше да се оженим още преди осем години. За цялото това време съм отлагал сватбата само веднъж, и то заради смъртта на дядо ми. Но вече дори не мога да си спомня колко пъти Мариан измисляше всевъзможни поводи, за да я отложи.

— Но това означава, че… че тя не е искала да се омъжи за теб.

— Нищо подобно. Сигурен съм, че тя беше твърдо решена да се омъжи за мен в крайна сметка, въпреки че между двама ни никога не е съществувала любов — все пак, годежът беше идея на дядо ми, а не моя. Само че на нея много повече й харесваше да бъде просто бъдещата дукеса Ротстън, защото годежът така или иначе й даваше същия престиж, както ако би била вече моя жена, но в същото време не я обременяваше с отговорностите на съпруга.

— А и фактът, че е имала любовници, несъмнено е бил още една причина да не бърза да се омъжва — заключи Мегън.

— Напълно е възможно.

Мегън не можеше да проумее защо Девлин не й се сърди. Самата тя беше отвратена от себе си заради пълната липса на доверие и преданост, която току-що бе проявила, при това точно когато се канеше да му каже, че го обича. Как щеше да й повярва сега?

Да, беше ядосана на себе си, но още повече бе ядосана на Мариан Ейчисън, а Мариан беше по-удобна мишена за гнева й, защото Мегън по традиция поемаше вината само ако всички останали виновници по някаква причина не можеха да бъдат наказани.

Но и Девлин заслужаваше един малък упрек, задето не й беше попречил да направи този гаф.

— Защо, по дяволите, не се защити пред самата нея?

— Доста хора биха й повярвали, но не и онези, които ме познават — отвърна той.

Ох, каза си Мегън, става все по-лошо и по-лошо. Предполагаше се аз да съм във втората категория хора.

— Съжалявам — промълви измъчено тя.

Девлин въздъхна.

— Мегън, ти все още не ме познаваш достатъчно добре, за да ме защитаваш просто ей-така, слепешката. А и аз при всички положения съм ти дал достатъчно основания да не го правиш.

— Не, не си прав. Аз повярвах на една напълно непозната жена, без дори да се замисля. И защо обвинява теб, когато тя е тази, която…

Тя не довърши, осъзнала, че думите й описват съвсем точно собствения й ужасен навик да прехвърля своята вина върху другите. Лицето й стана ярко червено.

Девлин безпогрешно прочете мислите й по поразеното й изражение.

— Не ставай глупава — смъмри я той рязко. — Ти изобщо не си като нея. Ти не сипеш обиди по мой адрес пред всеки срещнат. Когато обвиняваш някого несправедливо, го правиш на четири очи, а и аз дяволски добре знам, че не си мислиш наистина и половината от нещата, които казваш — просто си твърде избухлива.

Това вече Мегън не можеше да преглътне толкова лесно. Забравила моментално всички самообвинения, тя хвърли на съпруга си обиден поглед, който сякаш казваше: „Ще запомня това“, и изсумтя:

— Все пак смятам, че би трябвало да се защитиш, и то не само пред мен.

— След като знам, че истината ще я компрометира завинаги? Като джентълмен аз не мога да направя това.

— Да, предполагам, че не можеш — отвърна Мегън и преди Девлин да успее да я спре или дори да предугади намеренията й, тя се извърна и произнесе отчетливо, надвиквайки шума на тълпата: — Лейди Ейчисън, вие сте лъжкиня.

Девлин изпъшка. Гостите светкавично се отдръпнаха, за да дадат на Мариан възможност да види своята обвинителка. Всички разговори секнаха и в цялата зала се възцари пълна тишина. Няколко танцуващи двойки се сблъскаха и се спряха насред дансинга, което толкова стресна оркестъра, че музиката също спря.

Откъм далечния край на залата долетя гласът на Дъчи:

— Божичко, сега пък какво има?

В отговор се чу сподавен шепот, няколко покашляния и десетки приглушени, забързани стъпки — гостите бързаха да се скупчат край двете жени, за да не пропуснат нито дума.

Вече беше късно Девлин да запуши с длан устата на Мегън и да я повлече към другата зала, въпреки че в момента това бе най-горещото му желание. Затова той сложи ръка на рамото й и промълви с възможно най-мекия тон: