Джоана Линдзи - Златокосият великан

Рейна подхвана ранения, но той бе твърде тежък и я повлече на земята. Бе изтръгнал стрелата от рамото си и в този момент младата жена нямаше с какво да спре кръвта, бликаща от зейналата рана. Лицето му бе изцапано с пепел и сажди и тя не можа да го познае. Явно не понасяше болката героически, защото изпадна в безсъзнание. Рейна не биваше да допуска кръвта му да изтече.

— Обер, трябва ми парче плат, нещо…

Но Обер не я чуваше — било от разсеяност, било поради грохота на тарана. Междувременно противникът бе разбил заключения подвижен мост и едната от двете падащи решетки на централната част на замъка. Мъжете, които атакуваха с тарана, се намираха вече от вътрешната страна на стената и бяха недосегаеми за врялата вода и горещия пясък.

Трябваше да се оттеглят в жилищното крило. Изтощени до смърт, защитниците, които се занимаваха с огнищата и казаните, бяха изпоналягали по протежение на крепостната стена. Войниците все още изстрелваха стрелите си, когато някой от враговете се покажеше от прикритието си. Нападателите обаче просто изчакваха момента, в който таранът най-сетне ще свърши своето, макар отвреме-навреме и те да изпращаха по някой стрела към насипа.

— Обер!

Момчето стоеше съвсем близо до нея, загледан надолу към външния двор, но все още не я чуваше. Рейна реши, че независимо от изхода на битката, ще му даде да се разбере. Ще си разчисти сметките с Обер Малфед, защото я разгневи почти толкова, колкото и онази глутница там долу. Най-накрая го перна по крака, за да привлече вниманието му.

— Дай ми ножа си… или меча.

Рейна нямаше оръжие; тя и не можеше да борави с него. Освен това и бронята й бе твърде тежка. Когато я обучаваше, Уилям нямаше предвид тя да влиза лично в бой. Учеше я само да се защищава, наложеше ли се да води преговори от крепостната стена.

Тази идея го споходи едва няколко дни преди нападението, защото установи с ужас, че той е единственият защитник, останал в крепостта; Рейна бе изпратила другите двама рицари със задачи извън Клайдън. Младата жена изпълни желанието му с огромна неохота, тъй като изобщо не предполагаше, че може да се сблъска с трудности. Оказа се обаче, че обучението при Уилям си е струвало усилията — облечена в иначе тъй омразната й броня, Рейна преговаря с враговете, струпани пред крепостната стена, като рицар от името на своята господарка. Косата й бе прибрана под шлема и никой от нападателите не заподозря, че е жена, и то не коя да е, а тъкмо онази, който бяха дошли до отвлекат.

Зелените очи на Обер се разшириха от ужас, когато видя, че тялото на ранения я е притиснало към земята.

— Господарке!

— Дай нож, тикво такава — сопна му се тя.

Той й подаде меча си, но ръцете й бяха целите в кръв и оръжието се плъзна на земята.

Обер успя да се съсредоточи, извади нож, изряза ивица от дрехата на ранения и я подаде на Рейна. Тя покри раната с парчето плат. Обер се досети да извика един от слугите, който да помогне на ранения, но забрави да изтегли Рейна изпод тялото на войника. Младата жена установи с неудоволствие, че поради тежката броня не е в състояние да се изправи сама. В този миг нещо отвлече за пореден път вниманието на Обер — той пое дълбоко въздух, след което издаде шумно възклицание.

— Какво става?

— Божичко мили!

— Казвай, какво има?

Обер се прекръсти и заговори пресекливо:

— Те… те получиха подкрепление, господарке. През външната порта навлизат много войници; и всички на коне. Исусе Христе, над тридесет ездачи и още много пешаци и… и рицари… Предвождат ги истински рицари!

Рейна почувства как кръвта се смразява в жилите й. Какво да стори? Уилям сигурно бе полудял, щом като си мислеше, че тя е в състояние да овладее ситуация, в която от страх изобщо не можеше да събере мислите си. Ако противникът не бе атакувал външната стена или пък ако обсадеше крепостта, тя щеше да се справи. Но копелето Дьо Рошфор, този гаден, похотлив нерез, знаеше отлично, че защитниците покрай нея са твърде малко. Вероятно бе дошъл лично, убеден, че битката вече е решена. Прав бе. Единственото, което трябваше да сторят тези негодници, бе да се огледат в хамбара, просто да вземат оставените там стълби, да ги облегнат на крепостния зид и за броени минути да го завладеят.

И тъкмо в този момент тя, Рейна, лежеше прикована на земята. Дългите ръкави на бронята тегнеха на ръцете й и тя не бе в състояние изобщо да ги помръдне.

— Обер! — извика тя. — Помогни ми най-сетне да се изправя.