Джоана Линдзи - Златокосият великан

Замъкът Клайдън, Англия, 1192 година

Тряс! И отново — тряс! Мощният тътен на тарана заглушаваше гълчавата зад защитния насип, писъците на бойците във външния двор, улучени от стрелите, както и пулсиращата болка в главата на Рейна дьо Шампани. И ето, пак същото: Тряс!

Нападението ги изненада. Рейна се събуди внезапно от викове „На оръжие!“. В резултат на предателството се очакваше противникът всеки миг да превземе външния двор. Мнимият поклонник, когото подслониха предната нощ, се оказа измамник. В утринния сумрак той бе разтворил външната порта и вражеският отряд навлезе в територията на замъка. За щастие Рейна не бе спуснала подвижния мост към вътрешния двор с жилищното крило и все още можеше да направлява отбраната от насипа, разположен над къщичката на вратаря. Но това бе и единственото й предимство.

Нападащите бяха не повече от стотина, но в този момент Клайдън, макар и голям замък, разполагаше с двадесет и пет бойци — едва една десета от общия им брой; а и от тях не всички се намираха в замъка. Голямата част бяха поели на кръстоносен поход с баща й. Позицията се удържаше от двадесет въоръжени бойци, както и десет стрелци с лък и арбалет. От тях пък поне шестима бяха или загинали, или обградени пред външния насип. Нападателите не се и стараеха да се предпазват, тъй като срещу себе си нямаха сръчни стрелци с лък, който да застрашат фланговете им.

— Наливай още масло в огъня! — изкрещя Рейна на един от слугите, призовани също да участват в защитата на замъка. — Врялата вода ни е нужна сега, а не когато портата отстъпи на техния напор.

Наведе се над насипа и успя да види как едър скален къс се стовари на метър от тарана и като не нанесе никакви поражения, се претърколи безславно в сухия ров точно под стената. Рейна изгледа страховито Теодрик, доверения си слуга. След като й донесе ризница и й я облече, тя поиска да го изпрати долу, но високият, непохватен осемнадесетгодишен момък бе настоял да участва в битката.

— Идиот такъв! — изкрещя тя. — Работата ти е да унищожиш тарана, а не да вдигаш прах!

— Тези скални отломъци са доста тежки — отвърна Теодрик сърдито сякаш думите му можеха да извинят пропиляната възможност.

— Да, обаче си слабосилен и затова по-добре се занимавай само с неща, които умееш, Тео. Трябва ни повече вода, както и още едно огнище, за да завира по-бързо. Няма време!

Тя се обърна бързо, за да не стане свидетел как той, преглъщайки гордостта си, изпълнява заповедта й и за малко да блъсне на земята седемгодишния Ейлмър, застанал безшумно зад нея. Момченцето обви крака й с ръце, за да не падне. Рейна се изплаши, тъй като детето можеше да полети от зида; със сакатото си краче то не бе в състояние да пази равновесие.

— Ти пък какво правиш тук? — изкрещя Рейна, извън себе си от гняв и страх.

Детето вдигна лице към нея и кафявите му очи се изпълниха със сълзи. Очите на Рейна също заблестяха подозрително. За пръв път му се караше; винаги бе говорила мило с него и момчето често изплакваше болката си на рамото й. То си нямаше никого и тя му бе като майка — крепостните селяни не го искаха заради крака. Бе само роб, но Рейна го бе спасила от толкова много болести, че в негово лице тя сякаш се грижеше за собственото си дете.

— Искам да ти помогна, господарке — отвърна Ейлмър.

Рейна приклекна до него и избърса сълзите от осаждените му бузи. Усмихна му се с надеждата, че така ще успее да изличи моментната си грубост.

— Радвам се, че си тук, Ейлмър — излъга го тя и го поизтласка малко встрани, така че гърбът й, защитен с броня, да предпази момчето от стрелите, които прелитаха със свистене над крепостната стена. — Много бързах да дойда и взех, че забравих да дам нужните разпореждания на дамите в къщи. Ти ще ме отмениш. Иди при лейди Алиша и й кажи да нареже и приготви превръзки за ранените. Остани при нея и госпожа Хилари; помагай им, колкото можеш. И още нещо, Ейлмър… — добави тя, усмихвайки се против волята си, — опитай се да убедиш по-младите дами, че все още няма причина да изпадат в паника. Нали ги знаеш колко глупаво се държат понякога.

— Да, господарке. Нали са момичета…

А ти си само едно детенце, помисли си тя нежно. Момчето се отдалечи, накуцвайки. Поне гордостта му не бе накърнена. Ако можеше толкова безболезнено да отпрати и Теодрик, щеше да е чудесно. В този миг го видя, че се опитва да помогне на един от мъжете да обърнат големия казан с врялата вода през стената. Тъкмо отвори уста, за да го повика обратно, когато една стрела прелетя до сами бузата й. В същия миг Обер Малфед я дръпна на земята.