Джоана Линдзи - Златокосият великан

Казаното от трапезника отговаряше на истината, но Рейна не искаше да го признае дори пред себе си. Не й бе никак лесно да говори както за смъртта на баща си, така и за последствията от нея. Трагичното събитие я порази тъй дълбоко, скръбта й бе тъй силна, че пропусна почти цял месец преди да седне и да напише писмата, които щяха да подсигурят нейното бъдеще. Този един месец можеше да й струва извънредно скъпо, както показваше настоящето нападение над Клайдън. Изобщо не се съмняваше, че Фалкес дьо Рошфор се опитва да покори както замъка, така и нея.

— Може и да си прав — възрази тя, — но забравяш, че само преди две седмици ни посети самият Рошфор. Не поиска ли той ръката ми? И когато отхвърлих предложението му, взе че през нощта се промъкна в собствената ми стая, за да ме насили и така да постигне целта си по най-долния и низък начин. Ако Тео не бе чул писъците ми, то…

— Моля ви, господарке… не споменавайте за онази злополучна нощ. Наистина е възможно сър Фалкес да е организирал нападението, тъй като сигурно е петимен да си отмъсти, загдето го изхвърлихте от Клайдън. Но аз просто исках да ви подскажа, че той едва ли е единственият лорд, готов да рискува, за да ви покори.

— Но аз не съм богата наследница, Джилбърт — отвърна Рейна.

Той се смръщи и я изгледа продължително.

— Е, на някой граф имотите ви може да се сторят и недотам съблазнителни, но пък наоколо се въртят безброй дребни и по-едри барони, които най-охотно биха заграбили вашите земи. Дори само Клайдън да беше, пак щеше да си струва.

Не й казваше нищо ново, но темата не бе приятна и тя си замълча. Можеше да се омъжи два месеца по-рано, ако не се бе забавила с писането на писмата. Бе наясно, че положението й е несигурно, откакто нейният сюзерен, графът на Шефърд, пое на кръстоносен поход с половината от васалите й. Баща й и още трима от тях бяха вече покойници. А и нападението срещу Клайдън я изненада и тя нямаше време да уведоми. Саймън Фиц Осбърн, най-близкия от васалите си.

— Може да са пък нападателите и някои пройдохи и безбожници от горите — продължи Джилбърт.

Рейна едва успя да сдържи смеха си, за да не обиди Джилбърт и за момент дори забрави за страха си.

— Не, онези жалки плъхове в никакъв случай не биха посмели.

— Да, но сред нападателите няма ни един рицар, господарке; не виждам също и ризници — подхвърли той.

— Знаеш, че дьо Рошфор е доста стиснат и не е въоръжил хората си както подобава. Но нека спрем дотук, Джилбърт. Не ели все едно кой е нашият противник? Важното е ние да издържим.

Той изобщо не възнамеряваше да спори с нея и затова се оттегли. Рейна остана сама и страхът отново се настани в сърцето й. Ако се наложеше, можеше да издържи и многомесечна обсада. Но това едва ли щеше да стане, тъй като междувременно щеше да дойде Саймън, а и лорд Дьо Ласел сигурно вече е получил писмата й. Но онези негодници там долу изглежда бяха наясно, че в момента покрай нея са останали твърде малко мъже. В противен случай изобщо не биха се и опитвали да завземат замъка. Очевидно бяха твърдо решени да покорят господарката на Клайдън преди да пристигне подкрепление; защото, макар и повече на брой от хората на Рейна, те все пак не бяха чак толкова много.

Тя бе сторила каквото можа, но битката бе почти загубена. Вярно, че външният насип с широкия, дълбок ров представляваше най-мощното й защитно съоръжение и противникът щеше да загуби доста дни, докато построи мост над него, но все пак щеше да успее и затова по този въпрос вече не си струваше да се разсъждава. Вътрешният насип пък бе по-къс от външния. Той обграждаше едва една четвърт от имението. Жилищата се помещаваха в един от ъглите и можеха да се отбраняват, тъй като бяха подсигурени от четири здрави кули и от втора тежка порта. Тя пък водеше към външния двор и бе подложена на ожесточени атаки от страна на врага.

В началото Рейна спечели малко време, тъй като първо изслуша претенциите на нападателите, а след това ги отхвърли. После неприятелят трябваше да намери таран, да разбие ковачницата и да изколи животните й, така че тя успя все пак да подготви отбраната, припомняйки си уроците на сър Уилям. Провериха наличното годно оръжие, започнаха да нагряват вода и пясък, насъбраха прътове, необходими за отблъскването на стълбите и наводниха всичко, което можеше да се запали. Призовани бяха и слугите — макар и да не разбираха нищо от бойно изкуство, те можеха поне да хвърлят камъни, да изблъскват вражеските стълби, както и да опъват арбалетите. Но успееше ли таранът да свърши своето, вече нищо нямаше да им помогне. В такъв случай Райна щеше да се оттегли в жилищното крило — ако изобщо успееше, разбира се.