Джоана Линдзи - Златокосият великан

Той самият също можеше да ги посвети в рицарството, но реши да им даде възможност да почувстват в пълна мяра празничната атмосфера на тази важна церемония — така щяха да присъстват и други свидетели, а не само неговите хора. И двамата бяха на по осемнадесет години. Сърл от Тотнес бе по-висок, рус, с дружелюбни светлосиви очи, докато Ерик Фицстивън имаше черни блестящи коси като Кенрик и дълбоко поставени лешникови очи, които му придаваха малко сънлив израз. В сравнение с Лензо и Кенрик двамата придружаваха от по-отдавна Ранулф и сър Уолтър дьо Брьот, но и четиримата притежаваха много общо помежду си — бяха незаконородени, появили се на бял свят я някъде на село, я в дворцовата кухня, неприети от благородните си бащи, лишени от надеждата да се издигнат в някое друго съсловие. Бидейки полукрепостни-полублагородници, те бяха отхвърлени както от едното, така и от другото съсловие. Ако Ранулф не бе разкрил какво се крие в тях и не бе откупил свободата им, те щяха да си останат крепостни, приковани към земята, собственост на своите създатели. Но както се казва, търкулнала се тенджерата, намерила си похлупак — защото и самият Ранулф бе незаконороден.

— Тъкмо разсъждавахме по въпроса защо Ранулф отказа да приеме от лорд Ротуел първата половина от парите — отвърна Лензо в ответ на шеговития въпрос на Сърл.

— Поразмисли, малки ми Лензо, и ще си отговориш сам.

— Да, но единственият отговор е, че не желае да свърши работата, за която се кани да го наеме лордът.

— Точно така — рече Ерик.

— Но защо не иска?

Ерик се позасмя сякаш на себе си.

— Е, отговорът не е тъй прост. Как мислиш, Сърл? Дали Ранулф е осъзнал, че не може да понася Ротуел или пък не вярва на историята с разваления годеж?

Сърл повдигна равнодушно рамене.

— Той е работил както за хора, които не понася, така и за лъжци, но изобщо не се е интересувал от такива дреболии. Защото парите са си пари.

— В такъв случай този път го отблъсква самата задача; може би защото е замесена и някаква благородна дама.

— Сигурно има и други причини. Но дали е решил да…

— Дошли сме чак дотук — обади се Лензо. — Значи вече е взел някакво решение. Петстотин жълтици са това, не е шега работа!

Приятелите се умълчаха, тъй като Ранулф се приближи към тях. Момчето забеляза, че все още държи лейди Ела в ръце и се изплаши. В този миг котката се размяука сърцераздирателно — Ранулф трябваше да разбере, че тя едва ли не загива от глад. Проклето разглезено добиче, помисли си Лензо. Понякога му идеше да извие келявия й врат, но Ранулф пък бе в състояние да одере жив всеки, който само с пръст докосне любимката му. Грозно кафяво същество. Не бе за вярване, че човек може изобщо да обикне такава гнус.

— Нима не си нахранил още моята лейди?

— Още не, сър — призна си Лензо.

— Май не съм те събудил както трябва, така ли?

— Точно тръгвах — изписука Лензо, предвидливо покри задните си части с ръка и бързо се оттегли извън обсега на господаря си.

Ранулф се разсмя и се отправи към палатката. Сърл и Ерик размениха погледи и като по даден знак се ухилиха широко. Сърл изговори на глас онова, което си помислиха и двамата.

— Взел е решение. Явно ще придружим дамата до новия й съпруг. Прав беше Лензо, петстотин жълтици не са за изхвърляне, особено ако притежанието им означава и поземлена собственост. А ние всички знаем, че Ранулф мисли единствено за земя.

— Следователно не се е колебаел, а просто е дразнел Ротуел.

— Възможно е. Той изпитва дълбока неприязън към този стар лорд. Трябваше да попитаме сър Уолтър…

— И какво е трябвало да го попитате? — попита внезапно спокойният глас на Уолтър иззад гърба му.

Тримата младежи се обърнаха едновременно и се намериха лице в лице с побратима на Ранулф, който примигваше весело насреща им с топлите си тъмнокафяви очи.

Не съществуваха на света двама души, които по темперамент и външност да си приличат по-малко от Ранулф Фиц Хю и Уолтър дьо Брьот; въпреки всичко обаче още когато се запознаха, те изпитаха истинска братска привързаност един към друг. Със своя ръст от метър и осемдесет и пет Уолтър се извисяваше над повечето мъже, но Ранулф бе с още петнадесет сантиметра по-висок — истински великан. С маслинената си кожа и черна коса Уолтър наподобяваше нощта, докато Ранулф разпръскваше слънчево сияние със златистата си кожа и златна коса. Ранулф говореше високо и рязко дори когато бе в добро настроение, а Уолтър притежаваше тих глас и понякога останалите трябваше да напрегнат слуха си, за да го разберат по-добре. Уолтър се смееше и на най-обикновените смешки, докато Ранулф почти не се усмихваше.