Джоана Линдзи - Златокосият великан

Най-сетне Ранулф вдигна ръка и спря пороя от думи, леещ се от устата на оръженосеца.

— Къде е господарката? Искам да се уверя, че е в безопасност.

— О, тя наистина е в безопасност… но не знам точно къде се намира в момента. — Този отговор не успокои Ранулф ни най-малко и гневът, изписан по лицето му, изплаши клетия Обер. — Отивам да я потърся — добави той припряно и изтича от залата.

— Как ти се струва тази работа? — попита замислено застаналият до него Уолтър. Двамата проследиха с поглед пажа, който в този миг се втурна по стъпалата към една от кулите. — Как мислиш, дали покоите на младата дама се намират там горе?

— Тази сграда е толкова огромна, че човек наистина не може да знае къде какво има. Затова ще държа стълбището под око. — Ранулф обходи с поглед залата и веднага си набеляза една хубавица. После се обърна към своите хора. — Ерик, върви да… Ерик! — Сръга момъка в ребрата и последният най-сетне откъсна поглед от блондинката, привлякла вниманието и на Ранулф. — Сега не му е времето да се кокориш на момите.

— Бог и вси светии да са ми на помощ, виждали ли сте досега толкова… — Сърл го сбута от другата страна и Ерик млъкна на часа, забелязвайки мрачното изражение на Ранулф. — Да, сър.

— Тръгвай да предадеш разпореждането ми всяка от портите да се наблюдава. Нито една жена не бива да напуска замъка. — Ерик излезе и Ранулф се обърна към Кенрик:

— Попитай прислужничките къде е господарката им. — Кенрик се насочи направо към русокосата красавица, но Ранулф го извика обратно. — Само да ми дадеш повод, ще накарам да ти отрежат члена, ясно ли е? Първо работата, после удоволствията.

Кенрик пребледня и бързо покри с ръце долната част на тялото си. После кимна и се затича. Уолтър и Сърл се засмяха гръмогласно, тъй като този път той заобиколи русокосата отдалеч.

— Ела, Ранулф. Така и така ще чакаме, нека поне поседнем — обади се Уолтър, побутна един от столовете към камината и се строполи върху друг стол. — Лензо, огледай се за трапезника… или изобщо за някой, който да ни поднесе по едно пиво. Днес се пораздвижихме малко и мисля, че едно питие ще ми дойде добре. Само че, както обикновено, всички се стряскат от нашия предводител и не смеят да ни донесат нещо освежително. — Ранулф го изгледа кисело и Уолтър се усмихна. — Не е ли така, побратиме? Жените плъзват покрай теб едва щом разберат, че не си толкова опасен, колкото изглеждаш… но не и преди това.

— Защо го дразниш? Да не си полудял? — прошепна Сърл.

— О, не — отвърна Уолтър. — Ако го оставя на мира, ще загуби търпение и тогава лошо се пише на младата лейди.

— Така, както го гледам, търпението му вече се е изчерпало.

— Не, не още — възрази Уолтър развеселен. — Но все пак вече й е време да се появи.

За нещастие в този миг се завърна Кенрик и съобщи, че откакто се е здрачило, никой не е виждал Рейна дьо Шампани. Ранулф буквално избухна.

— Триста дяволи! Изчезнала е още преди началото на битката. Изплъзнала се е!

— По-леко, Ранулф — зауспокоява го Уолтър. — Може пък просто да се е скрила и никой да не й е казал, че не я заплашва нищо.

Сърл кимна утвърдително.

— Нейните госпожици сигурно знаят къде се намира. Тях трябва да питаме! Ще ида да намеря някоя от тях и… Слава на Божията майка! Ето я и господарката, Ранулф!

Ранулф извърна глава и видя Обер Малфед, следван от млада жена с наистина господарска осанка. Бе облечена в пищно синьо кадифе, а медночервените й коси бяха покрити с бял воал.

Бе много по-млада, отколкото смяташе, може би тринадесет-четиринадесет годишна. Повечето наследнички на тази възраст вече бяха омъжени и му стана неприятно, че трябва да я открадне за Ротуел — още повече, че бе тъй мъничка и очарователна.

Бе обичайна практика възрастните лордове да взимат за жени деца и затова вече не го измъчваха угризения, че се налага да отвлече момиче за човек като Ротуел. Бе стигнал до извода, че в неговото положение не може да си позволи да дава оценки кое е справедливо и кое не. Ако той не доставеше младото същество на стареца, същото щеше да стори някой друг. Необходимо ли бе да се лишава от цели петстотин жълтици, и то само защото изпитва неприязън към Ротуел? Трябваше да признае пред себе си, че основната причина за колебанието му бе фактът, че не обича да се занимава с „благородни дами“. От собствен опит знаеше, че същите тези „дами“ далеч не бяха онова, за което се представяха.

Въпреки че бе нервна и излъчваше сладка невинност, може би и тази дама бе като всички останали, които познаваше — злобна и жестока. Той скръцна със зъби, спомняйки си, че като капак на всичко ще му се наложи и да разговаря с нея. От чист инат не се изправи вежливо, докато тя се приближаваше. Или поведението му може би се дължеше на простата причина, че тази полужена-полудете стоеше много над него в обществото? Благородните дами постоянно го наричаха недодялан грубиян, тъй като ни за миг не криеше своето презрение към съсловието им. В този случай обаче се налагаше да общува с една от тях и лицето му прие равнодушно изражение, тъй като не биваше да издава истинските си чувства.