Пейо Яворов - Гоце Делчев

Към средата на януари миналата 1903 година Гоце беше вече с чета в Турско. Автора на тая книга имаше щастието да го придружава известно време. Сега Гоце не беше чудатия обитател на софийския хотел „Батенберг“, а оня прославен войвода, когото цял народ възпява в своите пленително задушевни песни. Той беше войводата, който изпраща поздрав на гората, да му засени сянка дебела, да му приготви вода студена — и гората слуша. Той беше войводата, който заповядва на пашите мирни да мируват, зулум да не струват — и паши треперят. Той беше най-после войводата, който говори, че негова е майка — земята македонска, а пък род-роднина — сговорна дружина и че туй му стига…

Бяло арнаутско фесче с черен завит наоколо шал покриваше нетвърде голяма, обла глава. Сива шаечена куртка, сиви шаечени панталони — и опнати до колене орехави чешири в пристегнати опинци — очертаваха правилните форми на среден ръст фигура. Облечено само в левия ръкав тъмносино кебе, полунаметнато и с повлечена дясна пола, придаваше особно дива прелест на цялата горда осанка. С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера, Гоце приличаше на някакво хайдушко божество.

Китка тъмнокестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от големи кафяви очи, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при най-малка тревога. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце. Обрисувани в неопределена усмивка едва подути устни и хубаво закръглен подбрадник свидетелствуваха може би за едно пламенно чувство, дълбоко поетично в същността си. И в този общ вид имаше нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно нежно и същевременно заповедническо, нещо кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. В този общи вид беше самия Гоце — в своята мисъл, в своето чувство, в своето дело, в целия свой живот…

Тоя път, на работа в Турско, Гоце се ограничаваше да беседва по цели нощи единствено с най-будните членове на съзаклятието. Той искаше да бъде хубаво разбран от ония, които стоеха между населението като преки негови ръководители. Шумът, подигнат вече из цяла Европа около македонския въпрос, не трябаше да заглъхне. Напротив, тоя шум беще успех на делото — и трябаше да се усили. А това можеше да се постигне само ако революционната организация преминеше в борба, нападателна спрямо турските власти.

И Гоце излагаше своя план за по-нататъшно действие.

— Ний имаме зад себе си — говореше той. — примера с арменците, а пред себе си — изгледите, които ни открива австро-руското съглашение. Освен това престъпно е да се освобождава народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници. Инак ний ще заприличаме на просякът, който човърка раните си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавят с един десетак от зрелището на една гнъсотия.

— И практически съображения — учеше той — ни налагат борбата с най-голяма икономия на средства и сили. Ний не сме сигурни, че като предизвикаме турците на плен и опустошение, непременно ще предизвикаме и намесата на великите сили. А не сме сигурни още, че даже и ако последва една европейска намеса, непременно ще ни се даде и нещо, което достатъчно би оправдало една крайна жертва.

— Ний тряба да почнем — смяташе той — с нападения от страна на четите върху аскерски отделения и с атентати от страна на решителни момци по железопътни линии, също и по държавни учреждения. И да продължим така, но всякога далече от българското население, което не тряба да излагаме на турски преследвания и жестокости. Българите в Македония носят почти сами върху гърба си товара на революцията — и те са нужни, за да се продължи борбата ни, докато постигнем крайната си цел.

— Да се хвърли цяло Турско в анархия, да се разклати царството на султана от основа, да се направи положението нетърпимо понататък… И по тоя начин, изобщо казано, да се заставят ония, които днес в името на всевъзможни интереси треперят над едно варварско statu-quo, да предприемат, пак в името на тия си интереси, промяна към една по-човешка наредба.

— Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска или някоя сръбско-турска, или най-после българо-турска война; обаче лошо бихме отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня.