Джоана Линдзи - Сребърният ангел

И днес яденето се появи точно навреме както винаги. Дребният моряк сияеше с цялото си лице.

— Утре ще влезем в пристанището за провизии, мис — заяви весело той. — Утре вечер ще ви сервирам нещо по-добро от моряшките сухари и ужасните чорби на готвача Гънди!

С тези думи той остави таблата на масата и Шантел учудено забеляза, че този път скромната вечеря е придружена с бутилка вино. От една седмица насам ядяха все едно и също и това беше приятно разнообразие.

— Как се казва пристанището, Пийчис?

— Някакво ужасно име, което не може да се произнесе, мис. Намираме се край португалския бряг. Съвсем малко, незначително селище.

Шантел невярващо го изгледа.

— Нима искате да кажете, че вече не сме в Средиземно море?

— Точно така, мис. Не сте ли разговаряли с мистър Синклер за пътя на кораба?

— Мистър Синклер?

— Да, господинът, с който…

— Нямате ли си работа, Пийчис? — прозвуча гласът на Дерек откъм вратата. — Ако е така, може би трябва да поговоря с капитана да ви намери нещо.

— Не е нужно, ми лорд. Просто си поговорих малко с дамата.

— Чух ви.

— На вашите услуги, милорд,

Пийчис хукна навън и Дерек затвори вратата след него. После се облегна на гредата и скръсти ръце пред гърдите си. Шантел го изгледа с присвити очи.

— Ушите ли ме излъгаха или вие току-що разговаряхте с моряка на перфектен английски, Джамил?

— Нямаше да ме разбере, ако говорех на френски.

— Тогава сте ме излъгали. Владеете английски.

— Разбира се — отговори безгрижно той и сви рамене. — Джамил е този, който не го владее. Всъщност говори доста по-зле от мен.

— Джамил не говори… Ох, разбрах. Заедно с облеклото сте сменили и самоличността си.

— Нещо подобно.

— Можехте да ми го кажете и по-рано — отбеляза гневно тя. — Щом пътувате инкогнито…

— Откъде ти дойде на ум подобна идея?

Шантел сърдито смръщи вежди.

— Да не сте пили?

— Нито капчица — ухили се той.

— Защо тогава говорите безсмислици? Не искате да ви познаят, следователно пътуването е тайно.

— Не си права да се сърдиш, Жахар. Всеки на борда знае кой съм: Дерек Синклер, граф Милбъри, на твоите услуги.

— Дерек? — Името отекна като камбана в ушите й. — Не ме ли помолихте веднъж да ви наричам така? Момент, момент! Та аз познавам графовете Синклер. Това е фамилното име на маркиз Хънстейбъл, а имението му е само на четири мили от дома ми.

— Това е дядо ми.

— Я вървете по дяволите с вашите глупости! — изфуча тя. — Да не съм глупачка!

— Разбира се, че не си. Просто трябва да осъзнаеш един прост факт: аз не съм Джамил Решид. За известно време заех мястото му, когато имаше нужда от помощ.

— Престанете с тия лъжи. Как така сте заели мястото на човек, когото всеки познава? Трябва да сте били близнаци!

— Това само улесни нещата.

Шантел едва не изсъска като истинска змия, толкова разгневена беше.

— Или разговаряйте сериозно с мен, или изчезвайте от каютата ми! Не понасям да ми се подиграват.

Дерек спокойно се приближи и седна на стола до малката масичка.

— Моля те, Жахар, седни спокойно и ще ти обясня всичко. Време е да узнаеш истината.

Тя го послуша и когато Дерек завърши историята си, дълго остана безмълвна, загледана в мъжа насреща си. Едва след минути си възвърна способността да говори.

— Значи вие наистина не сте владетелят на Барка? Възпитан сте в Англия… И сте проклет англичанин?

— Трябва ли да се изразяваш така остро? — Дерек усети огромно облекчение, че тя е само учудена. Беше му все едно как ще го нарече. — Не се ли сърдиш?

— Не знам — отговори честно тя. — Щом не сте Джамил, аз не съм ваша собственост, нали? И никога не съм била.

— Купиха те за мен, Жахар. Когато заех мястото на Джамил, целият му харем беше на мое разположение. Но тъй като след завръщането си той щеше да омъжи жените, с които бях спал, за други мъже, предпочетох да имам своя фаворитка, за да не се възползвам от неговите дами. Не съм спал с нито една от тях.

— А Джамила?

— Знаех за нея още при отпътуването си от Англия. Помолиха ме да я измъкна от Барка. Тя беше фаворитка на Джамил и не знаех дали ще я освободи, ако не съм спал с нея.

— Значи все пак…

— Въобще не съм я докоснал! Но тогава не можех да ти го кажа. Всички в харема трябваше да вярват; че съм спал с нея, за да убедят и Джамил.

— Казахте ли й кой сте в действителност?

— Не. Тя ужасно се засегна, че не можа да ме прелъсти, защото е твърде зряла за възрастта си. Но бях убеден, че суетността ще я накара да излъже останалите дами. Тя, разбира се, не призна пред никого, че цяла нощ сме играли шах.