Джоана Линдзи - Сребърният ангел

В очите му просветнаха весели искрици и Рахин неволно се засмя.

— Наистина ли?

— Принуждава ме да се оженя! Дори е изпратил кораб да ме прибере у дома. Сигурно не е вярвал, че сам ще си намеря пътя.

Рахин отново се засмя и Дерек въздъхна облекчено. Не можеше да гледа сълзите й. После нежно добави:

— Не съжалявам за нищо, мамо. Ти също няма за какво да се разкайваш.

— Не заслужавам да ми простиш, синко. Джамил никога не ми прости…

— Джамил е един упорит глупак — прекъсна я шеговито Дерек.

— Не бива да говориш така…

Този път я прекъсна Джамил:

— Той е прав, мамо.

Когато Джамил скри глава в скута й и с измъчен глас я помоли за прошка, Рахин едва не припадна.

— Моля те, Джамил… Недей! — Този път не успя да удържи сълзите си и те потекоха на потоци по бузите й. Притисна главата му до гърдите си и нежно продължи: — Разбирах и гнева, и мъката ти. Вие двамата бяхте едно цяло, а аз със сила прекъснах връзката помежду ви. Нямах право да го сторя, затова не те обвинявах, че ме мразиш.

— Но аз не те мразех! Как бих могъл? Но когато най-после го проумях, се разсърдих на теб заради бариерата, която самият аз бях издигнал помежду ни.

— Сега всичко е както трябва, Джамил. Наистина.

Дерек недоволно се намеси:

— Това вероятно означава, че няма да се върнеш у дома с мен.

Рахин се засмя на тона, с който бяха казани тези думи.

— О, Касим, нали не си помислил сериозно, че ще тръгна с теб? За хората в Англия аз отдавна съм мъртва, както и ти не съществуваш за тукашния свят. След толкова години никой не вярва, че съм жива, нали?

— Наистина — потвърди колебливо Дерек. — Твърде дълго си отсъствала от Англия.

— Така е. Животът ни е различен. Нека си остане такъв.

— Би могла да започнеш отначало, да станеш нов човек, да видиш отново баща си.

— Не е почтено — отговори меко Рахин. — Той вече има теб. За какво съм му аз? Джамил обаче има нужда от мен.

— Престани да се препираш с нея, Касим — намеси се раздразнено Джамил. — Мама остава тук.

Дерек с готовност се остави да го убедят.

— Внимавай, братко, искам за в бъдеще да знае колко я цениш и обичаш. Иначе ще взема пример от маркиза и ще й изпратя кораб да я доведе в Англия.

Джамил изръмжа нещо, но по-късно тържествено обеща на Дерек, че на майка им няма да липсва нищо — нито душевно, нито каквото и да било друго.

Минаха няколко седмици, преди Шантел да почувства скука. Ако беше мислила, че сегашното пътуване по море ще се различава съществено от първото, което я доведе в Барка, това се оказа заблуда.

Беше затворена в кабината си и не й се позволяваше да излиза на палубата и да наблюдава движението на кораба. Часовете се нижеха непоносимо бавно. Дребният мъж, който й носеше яденето, беше англичанин, вероятно също роб, макар да изглеждаше доволен от положението си. А това отвращаваше Шантел. Освен него виждаше единствено Джамил. Ставаше й все по-трудно да го отпраща, защото копнееше за човешко лице и много й се искаше да има компания.

По време на първото пътуване Хаким беше през цялото време на нейно разположение и тя научи много неща от него. Усиленото учене и страхът от бъдещето не допуснаха появата на скука. Този път беше съвсем различно. Скоро Шантел стигна дотам, че да очаква с нетърпение появата на Джамил. Щеше да й бъде приятно дори ако с нея беше само Джамила.

Двете жени бяха разделени и живееха в отделни каюти — без съмнение, защото Джамил не искаше да наранява едната, когато посещаваше другата. Но Шантел не желаеше да го моли за среща с Джамила, след като и без това не разговаряше с него.

Сигурна беше, че владетелят ходи често при Джамила. Макар че всяка вечер наминаваше и при нея, това беше само от учтивост. Изобщо не се опитваше да бъде мил с нея. Задаваше й няколко небрежни въпроса и си отиваше. А какво правеше по-късно, един Господ знаеше.

На всичкото отгоре беше променен напълно. Не само външността, цялото му същество изглеждаше променено. Беше захвърлил робите и туниките, с които Шантел беше свикнала, не носеше дори шалвари. Вместо това се обличаше в снежнобели батистени ризи, за които би му завидял всеки англичанин, в тесни кожени панталони и високи ботуши. Липсваше му само жокейската шапка, но не можеше да носи и нея в тази топлина.

Шантел по цял ден се чудеше защо се е преоблякъл като европеец, но беше твърде упорита, за да го попита. Промяната в настроението му й изглеждаше още по-странна, но никога не я коментираше. Господарят нито се сърдеше на мълчанието й, нито показваше, че го забелязва. Удостояваше я с няколко незначителни учтивости, осведомяваше се за здравето й и си отиваше.