Джоана Линдзи - Сребърният ангел

— За да ми я отмъкнеш под носа, нали? — изпухтя сърдито Джамил.

— Нима сега ще се скараме? — попита невярващо Дерек.

— Може би — отговори все още мрачно Джамил и му помогна да я положат на леглото. — На теб не ти е нужна, но на мен — много. Тя пази мира в моя дом.

— Знае ли го? Казвал ли си й го някога?

Джамил вече не можеше да крие яда си.

— Трябваше предварително да ме уведомиш, че ще я помолиш да дойде с теб. Никога нямаше да ти позволя да я видиш.

— Не можеше да го предотвратиш, братко. Нямаше да се върна в Англия, преди да съм видял майка си. Срещнахме се веднъж, но за малко. Пък и тогава ме смяташе за теб.

Дерек понечи да се отдръпне от леглото, но в този миг Рахин се надигна и го хвана за ръката. Смарагдовозелените очи бяха втренчени в него, замрежени от сълзи.

— Касим… Божичко! Ти ли си, Касим? — Тя хвърли поглед към Джамил и после отново се вгледа в другия си син. — Истина е. — Гласът й пресекваше. — О, Господи, истина е!

Дерек седна до нея и я обгърна с ръка.

— Не бива да плачеш, мамо.

Но тя не можа да се удържи и се разплака наистина. Плака дълго и силно. Скри лице в ръцете си, но не можа да престане дори когато Дерек нежно я притисна до себе си.

— Моля те, мамо, не плачи! Мислех си, че ще бъдеш щастлива да ме видиш отново.

— Как да не съм щастлива! — отговори през плач тя.

Двамата близнаци безпомощно се спогледаха. Нещо типично за техния пол — можеха да се справят почти с всяка житейска ситуация, само не и с женските сълзи.

— Да ти донесем ли нещо? — попита меко Дерек. — Чаша бренди или каняк например?

— Тя не пие алкохол — отговори вместо нея Джамил.

— Откъде знаеш? — извика нетърпеливо Дерек. — Само защото ти не пиеш…

— Не се карайте — прекъсна го Рахин и се изтръгна от прегръдката му. — Братята никога не бива да се карат.

— Карали ли сме се? — ухили се Дерек.

— Съвсем не — отговори в същия тон Джамил.

Рахин се опита да ги изгледа укорително, но не успя.

Все още не вярваше на очите и ушите си. Касим беше тук? Джамил се грижеше за нея и твърдеше, че се нуждае от майка си? Погледът й непрекъснато се местеше от единия към другия. Толкова си приличаха! Милите й синове! Сърцето й едва не се пръсна под напора на нахлулите чувства.

След малко нетърпеливо изтри сълзите си и нежно прокара пръсти по бузата на Дерек.

— Защо си тук? Откога?

— От доста време — отговори Дерек. — Джамил ме повика, за да отиде да търси Селим, без да го преследват на всяка крачка онези проклети убийци. За съжаление не знаехме, че това е безсмислено начинание.

— Разбира се, никой не знаеше, че Селим е мъртъв.

— Значи си бил ти, когато… — Тя се опита да си спомни, но в главата й цареше същински хаос. — Когато купи Жахар… или не, когато я повика за първи път при себе си. Точно от този момент нататък се промени. А аз нищичко не подозирах…

— Така и трябваше — намеси се Джамил, приведе се и взе другата й ръка в своите. — Никой не беше посветен в тайната освен Омар. Негова беше идеята да поканим Касим тук, за заеме мястото ми, докато ме няма.

— Не си казал дори на Шейла?

— Не. Тя го разбра едва миналата нощ, когато се върнах. Исках да кажа на теб, но…

— И двамата искахме — допълни Дерек.

— По-добре беше никой да не знае, за да не променя очебийно държанието си — заключи Джамил.

— Но владетелят изглеждаше доста променен — усмихна се Рахин и стисна ръцете им.

— Е, аз и без това се държах различно от няколко месеца насам. Затова евентуалните грешки на Касим спокойно можеха да бъдат приписани на раздразнителността ми. Но и сега никой не бива да узнае, че брат ми е бил тук. Той не иска да се съживи отново и в никакъв случай не желае да го смятат за мой евентуален наследник. Дори ако с мен се случи нещо, преди синовете ми да са дорасли да заемат престола.

Рахин усети, че в душата й се разлива сладостно чувство. Обърна се към Касим с плувнали в сълзи очи.

— Значи животът ти в Англия е… поносим?

— Повече от поносим, мамо — усмихна се синът. — Чувствам се отлично там.

Гърлото й се сви. Не знаеше да му вярва ли или не.

— Толкова… съжалявам, Касим — прошепна с пресекващ глас тя. — Още щом видях корабът да се отдалечава, съжалих, че съм те изпратила. Молех се да го узнаеш или поне да го почувстваш по някакъв начин. Но никога не бях помисляла, че ще те видя отново и ще ти го кажа сама.

— Винаги съм го знаел! — увери я той. — Разбрах го още щом видях баща ти. Междувременно го обикнах толкова, колкото го обичаш и ти. За съжаление на стари години се е превърнал в ужасен диктатор.