Джоана Линдзи - Сребърният ангел

— Затова ли се е опитвала да го убие?

Шантел едва-едва кимна. Сълзите я задушаваха и тя дори не забеляза как Кадар я поведе към жилището й.

— Сега, когато, потокът от пари пресекна, информаторите стоят на опашка пред портите на двореца — говореше Джамил на Дерек. — Няма да мине много време и ще заловим и последния, който е бил забъркан в тази каша.

Владетелят се беше върнал в Барка късно миналата нощ и още на пристанището беше узнал, че пътуването му е било напразно. Копнежът по Шейла и тревогата за нея го бяха подтикнали да се прибере у дома. Смяташе да остане само една нощ и после да отплава за Триполи. Бяха му казали, че Селим е напуснал Истанбул и е заминал за африканското крайбрежие. Едва в палата узна за смъртта му.

Преди всичко обаче трябваше да разкрие истината пред Шейла, а това му отне почти цялата нощ. Разбра, че беше сгрешил, дето не я посвети в плановете си още от самото начало. Единственото му обяснение беше, че преди отпътуването не е бил на себе си.

На сутринта проведе дълъг разговор с Омар, а после се срещна с Дерек в тайната стая, в която брат му се беше скрил още миналата нощ.

— Нима наистина всичко свърши? — попита Дерек.

— Да. Али давал на убийците мизерни суми, а те рискували живота си. Голямата награда била определена за оня, който постигне крайния успех. Но и тя не била кой знае колко голяма. Аз щедро плащах на Мара за услугите й, но времето на покушенията се проточи твърде дълго и явно е погълнало всичките й пари. Плащала е на постоянни съгледвачи пред палата, на мъжете, които залавяха куриерите ми, и всичко това само за да ни отклони от вярната следа. Най-после посегнала и към по-крайни средства и почнала да краде скъпоценностите на другите жени. Ако някой от нападателите успеел да ме убие, Али щял да го прободе с камата си при получаването на възнаграждението. Такава била уговорката между двамата съзаклятници.

— И сега, когато се разпространи вестта, че заговорниците са мъртви и няма повече пари…

— Никой не рискува живота си напразно. Вътре в палата съм също така в безопасност, както и навън.

— А аз мога да се прибера у дома. — Дерек въздъхна и Джамил се засмя.

— Омар ме увери, че си прекарал чудесно.

— Само някои часове — изръмжа Дерек. — Преди всичко разбрах, че досадата разрушава душевното равновесие.

— А как е малката мършава блондинка, която трябваше да те освободи от досадата?

— Вече не говори с мен след сблъсъка си с Мара. Смята, че за всичко съм виновен аз, тоест ти. Според нея е трябвало да забележиш колко се измъчва Мара от ужасната си склонност към изтезания.

Джамил смръщи чело.

— Предполагам, че при по-нормални обстоятелства щях да го забележа. Но ще ти кажа, че тази жена правеше всичко, за да предизвика наказанието си. Обиждаше ме, не се подчиняваше, а понякога направо се нахвърляше върху мен като тигрица. Никога не съм позволявал да я бичуват дълго и те уверявам, че после в леглото беше същинска фурия. Свикнах с нея и я виках всеки път, когато исках да се разтоваря чрез насилие — а това ставаше често, след като седмиците на принудително пленничество се превърнаха в месеци.

— А точно пристъпите на лошо настроение са съдействали за появата на тайни убийци. Истински порочен кръг.

— Много добре измислено. Никой не би заподозрял Мара, ако твоята Жахар не беше чула онзи разговор.

— Радвам се, че го признаваш — отговори Дерек. — Дължиш много на тази жена.

— Никога не бих го отрекъл, Касим. Мислех само, че възнаграждението й трябва да определиш ти, след като седмици наред беше „наша“ предпочитана фаворитка. — Дерек изкриви устни и Джамил избухна в смях. — Докато бях на път, все се надявах, че ще ми дадеш повод да намаля харема си поне наполовина.

— Не казвай това, братко. В действителност си умирал от страх, че ще се възползвам от жените ти.

— Така беше, признавам. Но ти все пак си повикал една от фаворитките ми. Странно, че си си харесал именно онази кестенява англичанка, заради която английският консул вдигна страшен шум в града.

Дерек се ухили. Брат му беше прозрял играта и той вече нямаше причини да отлага молбата си.

— Значи няма да имаш нищо против, ако я взема със себе си в Англия? Щом и без това трябва да се отървеш от нея.

— Твоите хора сигурно ще се зарадват?

— Във всеки случай няма да ми се разсърдят.

— Разбрахме се. А какво ще стане с Жахар? Няма ли да помолиш да освободя и нея?