Джоана Линдзи - Сребърният ангел

— Не.

— Тогава няма нужда да продължаваме този разговор. Трябвало е да излее гнева си върху някого и толкова. Защо не удря с юмрук по стената като другите мъже, а кара да измъчват невинната жена?

Рахин едва не се разсмя, макар че се опита да го прикрие. Шантел видя усмивката и лицето й стана зло.

— Смейте се! Много е смешно, че измъчиха до смърт онова нещастно същество!

— Не е смешно — отговори сериозно Рахин. — Трагично е. Но Джамил не е виновен.

— Не е ли? Той…

— Жахар! — прекъсна я остро Рахин. — Този път ще ме изслушате, независимо дали го искате или не. Мара непрекъснато го предизвикваше. Направо го принуждаваше да я накаже. Каза ли ви това?

— Не. Но не разбирам защо това го освобождава от отговорност. Трябваше да забележи, че тя не е наред, и да я остави на спокойствие. А той я е викал все по-често при себе си и я е използвал като позорен стълб. Това е отвратително, знаете ли!

— Вие не се поддавате на разумни аргументи — въздъхна Рахин. — Не разбирате ли, че тя е желаела да я бият? Има жени, които изпитват удоволствие от това.

— После го е мразела.

— Трябвало е да ни каже!

Тук нямаше какво да се отговори и Шантел замълча. Беше казала същото на Мара. Ала никога нямаше да оправдае Джамил, особено сега. След смъртта на Мара той я викаше при себе си в продължение на пет дни, но тя непрекъснато отказваше. Трябваше той да й разкаже това, което беше узнала от Рахин, но не го беше направил. Само се нервираше, че тя не желае да разговаря с него. А на шестия ден отиде при Шейла. Е, добре, чудесно! Нека всяка вечер посещава любимата си Шейла. Тя, Шантел, вече не искаше да има нищо общо с такъв човек.

Обърна се към Рахин и промърмори:

— Защо не взема Шейла?

— Обикновено я води със себе си всеки път, независимо къде отива. Сега е решил вие да му правите компания. Дава ви шанс да се сдобрите с него, Жахар — отговори с колебание в гласа Рахин.

— А ако не искам?

— Сигурно точно затова взема и Джамила — отговори натъртено Рахин.

Шантел скочи като ужилена. Присвитите й очи изпущаха искри.

— Ако ще…

— Достатъчно, Жахар! Нямам никакво време да се разправям с вас. Джамил ме повика в покоите си и трябва да бързам. Бъдете готова за път тази вечер след залез слънце. Ако не ви видя преди това… — Рахин пристъпи напред и нежно прегърна сънародницата си. — Аллах да бди над вас, моето момиче, и дано ви помогне да се вразумите.

Рахин бързаше към покоите на сина си. Беше уведомила лично Жахар за предстоящото пътуване, надявайки се да я зарадва, но се излъга в очакванията си. Добре, че този път поне изслуша аргументите й във връзка с Мара. Беше достатъчно интелигентна да разбере и вече нямаше да приписва на Джамил вината за безсмислената гибел на онази нещастница. Но беше и упорита. Твърде дълго беше единствената фаворитка и ревността, колкото и да я отричаше, щеше да я мъчи още известно време.

Ако Джамил прояви нетърпение и отиде някоя нощ при Джамила, англичанката съвсем ще полудее от ревност, разсъждаваше Рахин. Трябваше да предупреди сина си за настроението й. Влезе в салона на покоите му и го завари сам. Твърде необичайно, защото най-често го заобикаляха половин дузина слуги. Години наред Рахин не беше стъпвала в жилището му и сега не можеше да разбере защо така внезапно я повика.

Затова започна веднага с новината, която сигурно го интересуваше най-много.

— Идвам от Жахар. Казах й да се готви за път.

— Как прие вестта?

— Знае, че и Джамила ще пътува с вас.

Дерек се засмя.

— Значи не я е приела добре. Няма нищо, мамо. На кораба ще има достатъчно неща, които да отвличат вниманието й.

Пак това сърдечно „мамо“. Рахин беше толкова трогната да го чуе отново, та почти не забеляза необикновения факт, че синът й говори на английски. Но веднага се стресна. Заради нея ли го правеше? Надали. Много рядко използваше английския, само когато разговаряше с чужди дипломати, които не знаеха друг език. Той самият не го говореше много добре, но явно беше доста напреднал в последно време.

— Накъде ще отплавате? — попита колебливо тя. — Не ми казаха.

— Към Англия, мамо, и искам да ни придружиш.

— А аз искам да останеш тук, мамо — прозвуча гласът на Джамил откъм градинската врата.

Рахин погледна единия си син, после другия, и прошепна:

— О, Господи! — После се свлече на пода.

Дерек скочи и я вдигна.

— По дяволите, братко, трябваше да й го съобщим по-внимателно! Защо не ми остави поне няколко минути?