Джоана Линдзи - Сребърният ангел

Рахин почувства, че очите й се напълниха със сълзи. За втори път синът й я молеше за помощ и й поверяваше скъпоценната си собственост. Вече не помнеше кога за последен път бе поискал нещо от нея. А откакто беше изпратила Касим в Англия, никога не бе я докосвал.

— Да, обещавам ти, че Жахар никога вече няма да получи отровено ядене. Ще й предоставя собствената си готвачка и опитвачите си. Те са с мен повече от двадесет години и са ми абсолютно верни.

Дерек кимна и разбра, че грижите му станаха с една по-малко. Щеше да бъде неразумно от негова страна да изведе Шантел от харема. И без това беше нарушил всички традиции заради нея. Трябваше да престане да прави неща, които Джамил никога не би извършил, иначе скоро щеше да се издаде. Но много му се искаше да защитава Жахар сам, без да предоставя това на други.

Обърна се отново към прозореца. Бяха си казали всичко. Искаше му се да й зададе хиляди въпроси, но трябваше да мълчи. Нека поне постои още малко край нея…

— Кажи ми, че тя няма да умре, мамо!

— О, Господи!

Рахин се олюля и той побърза да я подкрепи.

— Няма нищо — прошепна тя и се извърна настрана, без да вдига очи към него. — Не се бой за нея. Нали сам каза, че е упорита като магаре. Повърна всичко, което беше яла, и в тялото й почти не е останала отрова.

— Но има силни болки!

— Това е от очистителното и от отровата. Лекарите ще й дадат нещо за успокояване. Сигурно вече е по-добре. Върви и се убеди сам.

Рахин почти избяга от стаята и Дерек разбра, че е развълнувана, но дори не подозираше причината. А тя беше много проста: беше я нарекъл „мамо“, нещо, което Джамил не беше правил цели деветнадесет години.

— По-добре ли сте вече?

Шантел отпрати Адама, която оправяше леглото й, и погледна Рахин, която беше дошла да я посети.

— Ужасно ми е неприятно да ви опиша как се чувствам в действителност, мадам.

Рахин се усмихна на киселия й тон.

— Бих казала, че сте много по-добре.

Шантел понечи да се намръщи, но си спести усилията. Имаше чувството, че вътрешностите й се изстискани и извадени навън да се сушат. Устата й горчеше, костите й сякаш бяха разглобени на съставните си части и се чувстваше по-слаба от всякога. Но това не беше нищо в сравнение с вчерашния ден. За да я възнагради за доброто поведение, днес Рахин говореше английски и й спестяваше усилията да си превежда думите й.

— Дойдохте да ми окажете последна почит ли, мадам?

Рахин високо се изсмя.

— Не ставайте глупава. След няколко дни ще бъдете като нова.

Шантел затвори очи, защото не можеше да понася доброто й настроение. Никой не биваше да се забавлява, когато тя страдаше.

— Може би трябва да приема, че се радвате, дето съм се завърнала между живите?

— Много се радвам, Жахар. Не знам какво толкова има у вас, но вие напълно променихте Джамил и аз съм ви благодарна. Имам чувството, че съм си върнала сина.

— Не бях забелязала, че сте го изгубили.

— Това е дълга история. Не вярвам, че ще ви заинтересува.

Шантел би трябвало да прояви любопитство, но в ума й се въртеше друго.

— Сънувала ли съм, или Джамил наистина беше тук?

— Седя до вас почти цял следобед.

— Нали не е позволено да се влиза в харема?

— Имайте предвид, че обстоятелствата бяха извънредни, мила. За първи път тровят някоя от жените му.

Но Шантел беше напълно сигурна, че заслужава повече грижи от останалите харемски дами.

— Как се стигна дотук?

— Съмнявам се, че някога ще узнаем кой е искал да ви убие, но не се бойте, че това може да се повтори. Отсега нататък ще получавате ядене от собствената ми кухня, а Хаджи Ага ви дава двама души от личната си охрана. Никога няма да оставате сама.

— Прекрасно — промълви горчиво Шантел. — Значи съм пленница още повече отпреди.

— Не бива да говорите така.

— Защо? Да не искате да бъда благодарна, че някой желае смъртта ми?

Никога нямаше да й се удаде възможност да избяга, но имаше и нещо по-лошо: след последната нощ с Джамил тя вече не знаеше дали наистина го иска. Ала Рахин не биваше да узнае. Нали именно тя го беше предрекла. Щеше да й бъде много неприятно да чуе самоувереното: „Нали ви казах.“

Как го направи Джамил? Как можа да овладее гнева и смущението й и да я накара да го пожелае отново? Господи, та те се любиха цяла нощ! След преживения страшен шок и двамата не можеха да се наситят един на друг. Накрая май той беше този, който трябваше да моли за милост.

Би трябвало да се срамува от себе си, но не беше така. По някое време през нощта му беше простила повикването на Джамила, а той я беше уверил, че това няма да се повтори. Шантел искаше да му вярва и му повярва, защото го желаеше. Нямаше нищо по-просто. Ето че като влюбена овчица започваше да свиква дори с робството. Какво, влюбена? Божичко, ама че смешно! Да се влюби в мъж, който притежава четиридесет и осем жени? Не, по-добре да не се рови толкова надълбоко…