Джоана Линдзи - Сребърният ангел

— Селим напусна Барка ожесточен, но не и беден. Ала сте прав: рискът наистина е голям, макар и не по-голям от този, който поехте вие. Май обичате опасностите?

— Приличам ли ви на безумец?

— Приличате на мъж, който се наслаждава на живота — отговори мрачно Омар.

Дерек тихо се засмя.

— Отгатнахте. Необходимо ми е и малко напрежение, защото тук живеете доста монотонно.

— Мислех, че жената ви напряга достатъчно. Или тя ви служи само като повод да се излагате на опасност?

Въпреки очевидното неодобрение на стария везир, Дерек се ухили.

— Беше точно както ви казах. Жахар щеше да се чувства ужасно, ако нубийците стояха от двете ми страни. Пък и нищо страшно не се случи. — Омар го изгледа сърдито и той отново се засмя. — Не се тревожете, стари приятелю. Обещавам ви да остана здрав и читав до завръщането на Джамил.

— Ишаллах — промърмори с надежда Омар и побърза да се сбогува.

Дерек отдавна вече не вярваше в предопределението на съдбата, но това беше един от стълбовете на мюсюлманската вяра. Крепени от нея, мъжете се впускаха безстрашно в кървавите битки. Ако им беше дошло времето, щяха да загинат, ако ли не — щяха да останат невредими. Дерек обаче смяташе, че все пак има някаква възможност да влияе върху съдбата си — да я направлява с умение и решителност.

Тази сутрин беше разбрал, че в ролята на Джамил не можеше да се заеме с нещо важно, което да запълни дните му. Следователно не беше чудно, че беше съсредоточил цялото си внимание върху една жена. Дали само поради тази причина се чувстваше изцяло завладян от нея? Не знаеше, но днес тя беше най-важното в живота му. Дори разсъжденията му да не бяха верни, мисълта за това го успокои. Като дойде времето да я остави, ще се опита да забрави тази част от живота си. Ще помни красивите мигове с Жахар — но нищо повече.

Влезе в покоите си и веднага заповяда на слугата да свали тежките официални одежди. Остатъкът от деня беше свободен от задължения и Дерек възнамеряваше хубавичко да си отспи. Но слугата почтително съобщи, че го очаква някаква харемска слугиня.

Момичето плахо коленичи пред него и владетелят нетърпеливо въздъхна.

— Миналата нощ почти не спах, а днес още не съм закусил. Толкова ли е спешно?

Личният слуга усети недоволството му и веднага отпрати слугинята. Тя явно се зарадва, че няма да съобщи новината си, и изскочи от стаята.

— От какво се уплаши? — учуди се Дерек. Момъкът сви рамене.

— Сигурно носеше лоша вест. Брат ви Махмуд беше известен с това, че хвърляше в затвора пратениците с лоши новини, а понякога дори ги убиваше.

Дерек мрачно го изгледа.

— Веднага проверете за какво става дума.

Момъкът се върна скоро и уплашено съобщи:

— Изпратил я е евнухът Кадар, господарю. Вашата робиня Жахар е била отровена!

— Господи, не! — Кръвта се отдръпна от лицето на Дерек. — Не е мъртва, нали?

— Още не, но…

Без да го остави да се доизкаже, Дерек хукна навън и извика през рамо:

— Веднага доведете личните ми лекари в харема!

— Но, господарю, там е забранено да се влиза…

Дерек вече тичаше по коридора, определен за жените, които идваха при владетеля. Настигна слугинята, изпратена от Кадар, и понечи да я попита за пътя. От детството си помнеше розовия двор, но не знаеше в кое жилище е Жахар.

Момичето падна на колене пред него и отчаяно се замоли за милост. Трябваше да я разтърси, за да я накара да млъкне.

— Нищо няма да ти сторя, по дяволите! — Тонът му съвсем не беше успокоителен. — Отведи ме при Жахар!

— Искате да влезете в харема?

— Да, и то веднага!

Момичето стреснато забърза напред. Дерек непрекъснато я подканваше да тича. В харема внезапната поява на владетеля предизвика бъркотия. Прозвучаха смаяни викове, чупеха се съдове, жените и евнусите падаха по лице на пода и по-късно всички уверяваха, че е имало навехнати китки, две счупени ребра и едно изскочило коляно. Лесно намериха жилището на Жахар. Пред вратата се бяха събрали не само съпругите и фаворитките, но и десетки слугини и евнуси в очакване на новини. И тук идването му предизвика силно раздвижване и той буквално стъпваше по прострени тела, за да може да влезе. Спря се само за миг, когато откъм вътрешната стая прозвуча измъчен стон.

„Господи, не позволявай тя да умре! Не и тя!“ Завесите към спалнята бяха отметнати и хората влизаха и излизаха безпрепятствено. Беше пълно с жени, предимно старици, които лекуваха по-леките болести в харема. Кадар също беше там, коленичил пред леглото, заровил пръсти в косите си, сякаш се готвеше да ги оскубе от отчаяние. От другата страна беше коленичило младо момиче с мокри от сълзи страни, което слагаше студени компреси на главата на господарката си.