Джоана Линдзи - Сребърният ангел

Шантел стоеше настрана. Гневът бързо отстъпи мястото си на чувство за вина. Когато осъзна напълно значението на случилото се, тя едва не изплака с глас. Господи, за малко да убие Джамил със собствените си ръце!

Вдигна очи и забеляза, че един от лекарите шепне нещо на ухото на господаря. Стомахът й се сви. Този човек сигурно му съобщаваше, че тя нарочно е нанесла удар с ножа, че е искала да използва удобния случай и да се освободи от него. Дали Джамил щеше да повярва? Сигурно, след като цяла вечер му крещеше, че го мрази! Следователно нямаше никаква причина да му се притече на помощ или поне така изглеждаше на пръв поглед…

Изнесоха трупа от спалнята, измиха кръвта от пода и смениха пробитите възглавници с нови. Шантел седеше в ъгъла с лице към стената. От ума й не излизаха собствените й думи, казани пред Кадар, че тази вечер ще й отсекат главата. Ето че опасенията й се превръщаха в реалност…

Най-после в стаята останаха само Джамил и двамата нубийци. Владетелят заповяда да донесат чаша каняк, опразни я на един дъх и отпрати телохранителите в градината. Те отказаха да го оставят сам и Шантел разбра това, въпреки че не познаваше езика на знаците. Но накрая все пак се подчиниха и излязоха.

— Защо им заповядахте да излязат? — попита тя, когато останаха сами. — Сигурно искате да ме убиете със собствените си ръце…

Той се отпусна на колене пред нея и смръщи вежди.

— Какви са тия глупости? Ти…

Но Шантел не го остави да се доизкаже. Тя се хвърли на гърдите му и се вкопчи в него.

— Толкова съжалявам — захълца тя, скрила лице във врата му. — Не исках да ви нараня, кълна се. Целех се в гърба му, но се спънах и…

— Знам.

Тя отметна глава назад и го погледна.

— Какво искате да кажете?

Дерек се изсмя на раздразнението, промъкнало се в гласа й.

— Къде отидоха съжаленията ти?

— Значи не вярвате, че съм искала да ви убия?

— А ти искаше ли?

— Разбира се, че не.

— Тогава знай, че мога да направя разлика между опит за помощ и заплаха. Помощта ти дойде тъкмо навреме.

— Какво?

— Силите вече ми изневеряваха и нямаше да мога да удържа онзи тип, ако ти не го беше извадила от равновесие и така успях да го отблъсна. Може да се каже, че ми спаси живота.

— Наистина ли? — пошушна тя и замислено добави: — Следователно сте мой длъжник, милорд.

— Ако смяташ да молиш за свободата си, малка луна, първо си помисли много добре. Толкова силно те желая, че надали ще те пусна да си идеш — дори като благодарност за живота ми.

Ако беше казал нещо друго, всички по-ранни уверения в любов биха отишли по дяволите. Но даден по този мил начин, отказът не я разочарова.

— Тогава ми окажете една голяма милост.

— Какво искаш сега?

— Вярност!

— Не предпочиташ ли да те обсипя с богатства? — Когато Шантел плахо, но решително поклати глава, Дерек буйно я привлече към себе си. — Сигурно ще ти се иска да си избрала богатствата, защото нощем ще се молиш за почивка, но аз няма да ти позволя да ме напуснеш нито за миг.

— Обесихте ли го на портата на двореца? — попита Дерек.

Двамата с Омар бяха прекарали сутринта в залата за аудиенции и сега се прибираха в покоите на Джамил. Имаха няколко срещи с чуждестранни дипломати и високопоставени лица, с които се водеха преговори. Първия път Дерек беше доста нервен и се боеше, че опитните очи на чужденците ще открият разлика между неговото държание и това на Джамил. Но днес се почувства много по-добре в ролята на владетел и доведе няколко важни дела до успешен край. Изслуша и доста просители и се опита да уреди въпросите им, допитвайки се до съветите на Омар.

Великият везир вървеше до него с намръщено чело, все още разтревожен от покушението предната вечер.

— Да. И нека изгние там, дето могат да го видят всички. Още не се е обадил никой, който би ни помогнал да установим самоличността му, макар че обявихме награда.

— Не ми се вярва и да се появи. Кой би проявил достатъчно глупост да признае, че се познава с убиец? Из града сигурно вече се говори, че поредното покушение върху живота ми отново се с провалило. Станаха две, откакто съм тук. А преди това?

— Пет опита, единадесет жертви — изръмжа сърдито Омар.

— Я виж ти! Скоро ще им омръзне.

— По-скоро ще станат още по-дръзки в отчаянието си…

— Не вярвам. Разберете: парите, които стоят зад атентаторите, все някой ден ще свършат. Ще се съгласите с мен, че те поемат твърде голям риск и няма да се продават евтино.