Джоана Линдзи - Затворницата на дракона

Младата жена се усмихна, поставила ръка върху огромния си корем. Дъщеря й няма да постъпва така глупаво, а и самата Роина щеше да заповяда да се инсталират метални решетки върху прозореца. Сега разбираше гнева на майка си. Една погрешна стъпка, и би могла да се убие.

— Мечтаеш ли, госпожо?

Роина застина. Не можеше да повярва, че Джилбърт затваря след себе си вратата и пристъпва към нея.

— Как успя да минеш през портите?

Той се разсмя.

— Няма нищо по-лесно от това. Днес е денят, когато от града пристигат търговците, за да изкушават дамите в замъка. Днес аз съм търговецът. Трудно е тук да проникне с армия, за сам човек обаче не е проблем.

— Нима имаш още армия?

Веселостта му някъде се стопи.

— Не, но… О, пресвета Дево! — възкликна Джилбърт, загледан в корема й. — Значи планът успя, все пак?

Роина почти можеше да чуе мислите му, предизвикани от невероятната му алчност.

— Няма да успееш да припишеш това дете на Лионс! Ще го отрека, а и Уорик дьо Шавий знае това!

— Сигурно, след като те е притежавал — изсумтя гостът.

— Ти ме даде на него! Или си забравил, че това беше твоя идея? Алчността ти…

— По-тихо — изсъска Джилбърт, озъртайки се към вратата. — Няма значение чие е детето, щом мога да се възползвам от него.

Роина го гледаше, разтворила широко очи.

— Да не мислиш да предявиш права върху Къркбурой? Няма да успееш!

— Трябва да го направя. Онзи негодник ми отне и последното укрепление. Няма къде да отида, Роина!

Без съмнение, търсеше съчувствие и съжаление в нейно лице. Зачуди се дали с постоянното си преследване Уорик не беше размътил мозъка му. Какво прави отчаянието от един мъж, Господи!

Младата жена сви вежди подозрително, а неканеният гост продължи:

— Дойдох да се оженя за теб!

— Ти си луд!

— Не съм. Сега всичките ти имоти са под твое владение и е изгодно да се ожени човек за теб. Съпругът ти е…

— Заклела съм се във вярност към Уорик! — светкавично излъга тя. — Той не би ти позволил да направиш това!

— Нека само се опита да ме спре! Ще бъде принуден да върне твоите замъци. Така мощта му ще отслабне и ще падне в ръцете ми.

— Джилбърт, кога най-сетне ще се предадеш? След като не ти е останало нищо, защо просто не напуснеш тези места? Отиди при Хенри или при Луи, започни отначало!

— Не съм загубил нищо, след като мога да имам теб!

— Но ти нямаш права над мен — увери го спокойно тя — След като няма да се омъжа за Уорик, когото обичам, как мога да го направя с теб, когото толкова много презирам? По-скоро бих скочила от този прозорец! Искаш ли да го направя?

— Не дрънкай глупости! — Джилбърт се подразни от признанието й, че обича врага му, но в момента го вълнуваше повече заплахата й, защото беше седнала близо до прозореца. — Щом не искаш, може и да не спиш с мене, но трябва да се омъжиш за мен. Роина! Нямам друг избор.

— Не, имаш — чу се гласът на Уорик откъм вратата. — Измъкни меча си и ще ти покажа пътя!

Роина беше толкова изненадана от появяването му, че нямаше време да реагира. Джилбърт скочи бързо към нея и опря камата си върху гърлото й.

— Свали оръжието, Фулкхърст, или тя ще умре! — в тона му звъннаха нотки на триумф.

— Уорик, недей, няма да посмее да го направи!

Дьо Шавий не я послуша. Мечът му тупна на земята.

— Сега се приближи! — заповяда Джилбърт.

Роина примига. Уорик запристъпва напред без ни най-малко колебание. Приближаваше се към сигурната си смърт. Не, това няма да стане!

Острието на доведения й брат дори не докосваше гърлото й. Той не откъсваше очи от врага си.

Роина присви колене и жестоко изрита Джилбърт към Уорик. После се прехвърли през перваза. Чу виковете и на двамата, когато краката й сгънаха върху каменния зид Като дете й беше по-лесно да го направи. Но така натежала, беше немислимо да скочи върху покрива на параклиса. Седна и се приготви да изчака края на този кошмарен ден. Джилбърт показа главата си през прозореца.

— По дяволите, Роина, изплаши ме почти до смърт!

„Почти!“ Господи, кога най-сетне ще й се усмихне щастието?

До ушите й достигна звънтенето на метал. Най-сетне се беше сбъднало желанието им да се избият един друг. Какво значение има, че тя седи на ръба, а дворът е на тридесет метра под нея?

Спазъм залюля тялото й и я накара да потърси опора Скокът върху покрива й донесе първата контракция. Роина се присви и хлад прониза тялото й. Не, не сега! Дъщеря й трябва да почака малко!

Обърна се към прозореца и запристъпва по тесния перваз, който обточваше покрива на параклиса. Невъзможно беше да се върне обратно, особено така деформирана.