Джоана Линдзи - Затворницата на дракона

Англия, 1152 година

Жената беше дребна и нежна. Пред нея стоеше огромен рицар и това я правеше още по-малка. Русокосата й глава едва стигаше до раменете на мъжа. Когато огромната му длан се стовари върху лицето й, тя отхвръкна настрани. Двамата оръженосци я прихванаха. Те старателно изтикваха нещастницата напред, за да не пресрещнат юмрук по погрешка. Дори не й позволяваха да се приведе. Държаха я изправена, за да не я отмине някой от ударите.

Роина Белем стоеше в другия край на малката стая. И нея държаха двама войника. Същите, които я бяха довлекли тук. Принудиха я да гледа бруталността на доведения си брат. По брадичката й струеше кръв. Девойката хапеше устни, за да не изкрещи. По пребледнелите й страни се стичаха сълзи. Доведеният й брат не я беше бил. Явно не искаше да отговаря на неудобни въпроси, защото синините по тялото й със сигурно щяха да смутят младоженеца.

Джилбърт Д’Амбре явно не страдаше от подобни скрупули относно мащехата си. Лейди Ан Белем носеше неговата фамилия и за втори път беше овдовяла, но това нямаше значение за него. С нея единствено можеше да контролира поведението на Роина. Наистина нямаше нещо, което дъщерята не би направила за своята майка. Но това, което този път искаше от нея…

Ан погледна своята дъщеря. По страните й личаха отпечатъци от пръстите на Джилбърт, но въпреки това очите й оставаха сухи. От устните й не се отронваше и стон. Лицето й беше толкова изразително, че девойката се разплака още по-силно. Безмълвно майката сякаш й казваше: „Толкова често са се отнасяли с мен по този начин! Не обръщан внимание, дъще! Не се подчинявай на този мръсник!“.

Нейното желание съвпадаше с това на Роина. Лорд Годуин Лионс, когото Джилбърт беше избрал за неин съпруг, можеше да й бъде дядо. По-точно прадядо. Майка й, която трябваше да я убеди да приеме предложението, в този момент само потвърди слуховете:

— Познавам Лионс. Той не е подходящ, за наследница от рода Белем. Дори и да пренебрегнем възрастта, името му е свързано с такава скандална слава! Никога няма да одобря такъв съюз!

— Той е единственият, който ще успее да възвърне имотите й — изтъкна Джилбърт.

— Защото баща ти ги изпусна, заслепен от собствената си алчност.

— Не — той е единственият…

— …който ще заграби земите на съседа си? — В гласа на лейди Ан прозвуча презрение към доведения й син. То обаче не можеше да се сравни с онова, което беше изпитвала към баща му. — Той ще обяви война и няма да търси помощта ти? Ще насилва жените да се омъжват повторно още преди да са изстинали труповете на съпрузите им? Това стана възможно след като слабохарактерният Стивън седна на трона!

Джилбърт се изчерви от гняв. Продукт на своето време, той изобщо не се срамуваше от онова, което баща му беше причинил на лейди Ан. Стивън беше отнел короната от Матилда след смъртта на стария крал Хенри. Тогава кралството се беше раздвоило. Половината от феодалите не приемаха жена на трона. Останалите й бяха верни и искаха да ги управлява синът й Хенри Аквитански. Хюго Д’Амбре подкрепяше Стивън. За него беше в реда на нещата да убие бащата на Роина, васал на Хенри. После принуди вдовицата на Уолтър Белем да се омъжи за него и така си присвои всички земи на единствената наследница. Доби контрол и върху имотите, които Ан беше донесла като зестра. Нито Ан, нито Роина можеха да разчитат на нечия помощ. Кралството беше хвърлено във вълна от беззакония.

За разлика от баща си, който вършеше своите безобразия злобно, Джилбърт беше типичен продукт на своето време. Груб и невъздържан, най-много обичаше да пълни хазната си на чужд гръб. Седемнадесет от своите двадесет и три години беше преживял в анархия. Политиката му не се отличаваше от тази на останалите феодали. Повечето от тях се възмущаваха от безхарактерния крал, но успяваха да се възползват от царящото беззаконие.

В интерес на истината, за тези три години, като доведен брат на Роина, той не я беше нагрубил нито веднъж. Не беше посегнал и да я бие, както правеше баща му. Като рицар, Джилбърт беше добре обучен и смел. Като мъж беше дори красив. Косите му бяха гарваново черни, а тъмните му очи издаваха остър ум. До този ден Роина го беше мразила единствено защото беше син на такъв баща. Поради ненаситната си алчност те постоянно водеха войни със съседите. Това беше разкъсало земите им. Всичко по-ценно, което притежаваха двете с майка й, вече беше загубено. Бяха разтурили брачния договор, създаден от баща й. Държаха я неомъжена, за да продължават да безчинстват с имотите й. Всяка година облагаха нейните васали с непосилни данъци.