Джоана Линдзи - Затворницата на дракона

Гледката беше по-лоша и от най-смелите й фантазии. Този мъж не само беше стар! Той имаше вид на труп. Кожата му беше като варосана и толкова набръчкана, че по нея не можеше да се открие и милиметър гладко място. Каквото беше останало от косите му беше бяло, освен един проскубан рус кичур. Прегърбеното му тяло го нравеше по-нисък от Роина. Ярката му копринена роба по деколтето и ръкавите беше обточена с кожи. Този разкош го правеше направо гротескно смешен.

Бялото на очите му беше мръсножълто. Млечна пелена покриваше студеното сиво на едното му око. Той беше почти сляп. Трябваше да се приближи на сантиметри от Роина, за да я разгледа. Тогава я блъсна противният му дъх на гнило. Ако не се беше отдръпнал, девойката щеше да се задуши. С деформираните си пръсти я пощипна по бузата и се изхили с единствените два зъба, останали в устата му.

Когато я представяше, Джилбърт крещеше в ухото му, което показваше, че бъдещият й жених е и глух. Това беше истински късмет. Роина вече не можеше да се спре. Гордостта й беше изчезнала някъде и тя се примоли на доведения си брат:

— Моля те, Джилбърт, не постъпвай така с мене! Ако трябва да ме омъжиш, избери някой друг…

— Млъквай! Няма връщане назад. Вече сме направили уговорката.

И изобщо не я беше попитал преди това?

— Уговорката може да се промени!

— Не! Няма друг, който да приеме всичките ми условия!

Условията му! За него най-важно е собственото му благосъстояние, а тя се беше унижила да го моли! Няма никога повече да моли мъж за нещо! Мъжете са изтъкани единствено от алчност и похот!

Роина протегна врат, за да се приближи до ухото му.

— Пази гърба си, братко! При първа възможност ще забия камата си в тебе!

— Не говори глупости! — отряза я оня, но в гласа му се почувства неудобство. Нещо в нея му говореше, че това не е празна закана. Когато извика името й, беше направо изплашен: — Роина!

Тя вече му беше обърнала гръб и молеше някаква прислужничка да я отведе в стаята, определена за нея. Ако Джилбърт или лорд Годуин се бяха опитали да я спрат, щеше хубавичко да им покаже как хапе една обезумяла от мъка жена. За щастие никой не го направи. Когато изкачи стълбите до стаята на върха на кулата, нещастната девойка даде воля на сълзите, които я заслепяваха.

Роина се събуди, загубила чувство за ориентация. Това продължи само няколко мига. Вече знаеше къде е и защо се намира тук. Не помнеше кога е заспала, но трябва да е било много след полунощ. Сега усещаше как ужасът постепенно смразява кръвта й и я вцепенява.

През малкия прозорец се прокрадваше светлината на деня. Тя не беше по-обилна от тази на огнището и на свещите, запалени в стаята. Мина много време, преди да си зададе въпроса кой беше дал топлина и светлина на стаята й. Кой беше дръпнал и завесите на леглото й? Ако Джилбърт е дръзнал…

— Да не искаш да лежиш, докато дойде свещеникът?

— Милдред! — Роина зяпна от изненада, познала скъпия глас.

— Аз съм, милата ми!

Девойката седна в леглото. Прислужницата й се беше настанила върху нейната собствена ракла.

Не можеше да си спомни и минута, през която Милдред да не е била с нея. Преди да обслужва Роина, беше се грижила за лейди Ан.

Милдред беше дребна жена, по-ниска от Роина, но доста закръглена. Не можеше да се отрече, че прислужницата й обича да си похапва. Въпреки че беше само на четиридесет и пет години, кестенявата й коса беше започнала да посивява. През изминалите три години й бяха разрешили да живее с Роина — единственото добро нещо, което Хюго Д’Амбре беше направил за заварената си дъщеря.

— Как така си тук? — Роина се огледа дали са сами в стаята.

— Когато вчера сутринта дойде да те вземе, той заповяда да се опаковат и донесат всичките ти вещи. Тези грубияни искаха да ме оставят, но аз им дадох да се разберат!

— Бил е сигурен, че ще участвам в този фарс — отбеляза горчиво Роина.

— Когато пристигнах, успях да зърна старика. Как си могла да се съгласиш на този брак?

Роина усети как сълзите отново напират в очите й. Когато заговори, долната й устна още трепереше:

— Джилбърт едва не преби майка ми! Страхувам се, че ако не бяха дала съгласието си, щеше да я умъртви.

— О, пиленцето ми! — Милдред се разплака. Приближи се към леглото и взе девойката в прегръдките си. — Знаех си, че е чудовище! Също като баща си. Всеки път, когато се увърташе около теб, ти говореше такива сладки приказки… Никога не е успявал да ме заблуди.

— Да ме прости Господ, но толкова го мразя! Да не мислиш, че е загрижен за бъдещето ми? Той преследва само своите интереси.