Джоана Линдзи - Затворницата на дракона

— Лъжец! Ще направя каквото искаш, но ако още веднъж ми кажеш, че аз ще спечеля от това, ще закрещя!

Джилбърт благоразумно замълча. Единственото, което му се искаше, беше да я стисне в прегръдките си и да я целува. Силата на гнева й го възбуждаше повече от красотата й. Но не посмя дори да я погали. Ако пък я изпратеше при Лионс без девствената й ципа, рискуваше никога да не получи богатствата му.

— Хайде, днес тръгваме за Къркбурой — успя да изрече накрая. — Сватбата ще бъде утре. — „При първия признак, че си забременяла, ще легнеш в моето легло“, продължи мислено Джилбърт.

Когато пристигнаха в Къркбурой, слънцето клонеше към залез. Портите на града още бяха отворени. На Роина й хареса червеният отблясък, окъпал високите кули. Без съмнение това беше предзнаменование за бъдещето й сред тези високи зидове.

Бяха пропътували спокойно двадесетте километра дотук. Ескортираха ги най-верните хора на Джилбърт. Всички мислеха, че му се подчинява, защото е неин доведен брат и настойник. Но Роина знаеше, че го прави единствено заради майка си. Ако не беше окаяната й съдба, девойката щеше да направи всичко възможно да избяга. Не беше далеч от мисълта дори да убие Джилбърт, толкова го мразеше в този ден. Това обаче би донесло на майка й непоносими страдания, а тя не заслужаваше такава съдба. И без друго достатъчно бяха я унижавали Д’Амбре.

Сега Роина разбра защо двете бяха разделени веднага щом ги отведоха от Тур: защото биха могли да избягат. За тях не би било проблем да намерят помощ сред феодалите, противници на Стивън. Роина дори можеше да се омъжи, за да се защити от алчността на Д’Амбре, поне щеше да има право на избор.

Сега вече нищо нямаше значение. Утре щяха да я венчаят, освен ако… Господи, колко пъти се беше надявала на някакво чудо!

Ако баща й не я беше обичал толкова много, тя щеше да бъде задомена още четиринадесетгодишна. Така постъпваха с всички дъщери. Нейният годеник беше човек с чест. Той щеше да почака с консумирането на брака докато порасне и може да ражда децата му. Но баща й не искаше да предизвиква съдбата, поради непрестанно разцъфтяващата й красота. Освен това не желаеше да се разделя с нея толкова рано.

Ако не беше дръзнал да се изправи сам срещу армията на Д’Амбре, все още щеше да бъде жив. Тур можеше да падне в ръцете на врага, но всички можеха да избягат в двора на Хенри или при някой негов васал.

Ако Хенри беше станал крал, ако Джилбърт умре… Но вече беше прекалено късно за това. Тя е в крепостта на Лионс. Това я поставя под негова власт, дори и да не са женени. Той ще я направи своя съпруга, за да постигне целта си. Дали Джилбърт е с нея, или не, и това е без значение.

Когато се изкачваше по стълбата към централния салон, Роина вече беше вцепенена от отчаяние. Явно бе, че Джилбърт не е преувеличавал за богатствата на този човек. Докато прекосяваха двора, девойката преброи по пътя им девет рицаря. По крепостната стена и кулите гъмжеше от войници. В салона имаше още. Отрупани с бели покривки и златни чинии, масите бяха подредени за вечеря. Дори стените разпръскваха сиянието на богатствата на своя господар, претрупани с блестящи сребърни и златни оръжия, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Прислугата беше многобройна. Вероятно за всеки гост отговаряше човек, но Лионс не харчеше пари за тях. Дрехите им бяха парцаливи, телата им бяха съмнително чисти. Нищо чудно, че ръцете им трепереха и погледът им блестеше явно от глад. Лионс се бе разположил на централната маса като крал. Той зашлеви двама прислужника без видима причина. Един рицар ритна друг така жестоко, че нещастникът падна на пода. Продължиха да го налагат, докато онзи събра сили да избяга.

Роина беше толкова възмутена от сцената пред себе си, че замръзна на място. Наложи се Джилбърт да я дръпне за ръката. Рицарят, който риташе нещастника, я погледна и без никакъв срам и угризения й се усмихна.

Всеизвестно беше, че в отсъствието на дами мъжете се държаха като животни. Но на масите седяха много жени, някои от които сигурно бяха съпруги на рицарите. Очевидно те не се изненадваха от поведението на мъжете си. Това говореше красноречиво за характера на господаря. Всички се чувстваха задължени да следват неговото поведение.

Роина избягваше да гледа натам, където седеше бъдещият й съпруг. Сякаш това щеше да я спаси от неизбежното… Джилбърт я изтръгна от вцепенението. Само един поглед към Годуин Лионс едва не я накара да закрещи от ужас. Когато несъзнателно направи крачка назад, Джилбърт я избута напред.