Джоана Линдзи - Затворницата на дракона

— Така е. Тук вече се приготвят за война. Говори се, че всички ще напуснат крепостта до утре сутринта. Господарят е обещал на Джилбърт рицарите и войниците си. Ще му даде и злато, с което би могъл да наеме още хиляда души. Няма да е далеч времето, когато всичко, отнето ти от онова чудовище Фулкхърст, ще ти бъде върнато.

— Не на мен — издума тъжно девойката. — Мислиш ли, че Джилбърт ще ми върне някога имотите? Той ще ги заграби за себе си. Когато Лионс се спомине, ще ме върне, но само за да ме омъжи отново. Така непрекъснато ще трупа богатства.

— Значи такава била работата! — ахна Милдред.

— Фантазията ти е бедна да си представиш на какви машинации е способен. Междувременно трябва да родя дете от Лионс, за да бъде сигурен Джилбърт, че и неговите имоти ще бъдат присвоени. — Роина се изсмя горчиво. — Може ли толкова възрастен мъж да направи дете, Милдред?

Прислужницата изсумтя.

— На много би им се искало, но това е невъзможно. Откакто съм пристигнала, постоянно ми разправят как този човек непрекъснато се опитвал да направи друг син, който да замести убития в някаква война. През последните години е сменил четири съпруги, без да се броят онези шест от младостта му.

Какво им се е случило на тези жени?

— Първите съпруги са измрели. Слугите се кълнят, че с всяка една от тях се е случило по нещо гнусно. Последните са били прогонени. Всички били девици, но понеже не му раждали синове, той ги пропъдил с противни обвинения. От теб се очаква единствено да му родиш син.

— Значи ако не го направя, след една година ще пропъди и мен? Не се учудвам тогава защо Джилбърт ме уверява, че няма да съм омъжена дълго време.

— Този старик няма да го бъде дълго, ако питаш мене. Би трябвало да е покойник поне от пет години. Сигурно е влязъл в заговор с дявола, щом още е жив!

— Не говори така — прошепна Роина, въпреки че и на нея й беше заприличал на труп.

Милдред я изгледа въпросително.

— Наистина ли ще се омъжиш за лорд Годуин?

— Говориш така, сякаш имам друг изход.

— Имаш, разбира се. Би могла да го убиеш!

Роина се намръщи. Надеждата й се беше върнала, но само за миг.

— Мислиш, че не съм се сетила за това? Ако обаче проваля плановете на Джилбърт по такъв начин, той ще пребие майка ми до смърт. Не бих могла да рискувам.

— Разбира се, че не можеш — съгласи се прислужницата. Тя обичаше еднакво и майката, и дъщерята. — Щом трябва да се омъжиш, направи го, но не си длъжна да лягаш с този дърт развратник. Може да направим така, че да е опиянен…

Роина я прекъсна.

— Само кръвта по чаршафите ще задоволи Джилбърт.

— Не е нужно да бъде твоята.

Девойката не се беше сетила за това. Няма защо да търпи докосването на тези изкривени, съсухрени пръсти и да се задушава от гнилия старчески дъх. Беше сигурна, че ще умре от отвращение. Само ако… Девойката се сви като ударена. Тези „само ако“ с нищо не й бяха помогнали досега.

— Лорд Годуин може и да е готов за гроба, но това не означава, че е глупак. Ако няма спомен, че бракът е консумиран, ще повтори всичко на следващата сутрин. — Тя потръпна само при мисълта за това. — Бих предпочела да понеса този ужас в прикритието на нощта, вместо на светло, Милдред. Мисля, че няма да понеса да го виждам, освен че трябва и да понасям докосването му.

— Много добре, сладката ми. Ще ти приготвя една напитка. От нея няма да заспиш, но ще ти бъде безразлично какво прави с теб този пропаднал развратник.

Роина се намръщи. Не беше сигурна, че иска да бъде съвсем безчувствена близо до Годуин Лионс. И без това беше достатъчно безпомощна. Но кое щеше да е по-добре: да не усещаш, или просто да не виждаш?

— Колко дълго ще продължи действието на твоите треви? — попита замислена девойката.

— Няколко часа. Достатъчно дълго, за да свърши това, с което се е заел.

— А ако той го изпие по погрешка?

— Няма да му навреди с нищо. Просто на другата сутрин няма да помни какво е правил.

Роина изпъшка и отново потъна сред завивките.

— Значи отново ще съм принудена да го търпя?

— Защо трябва да има грешка? Ще оставя виното в стаята за първата брачна нощ. Твоята чаша вече ще бъде налята, а неговата — не. Веднага щом влезеш, я изпий, без значение кой ще бъде с тебе. Всеки би се съгласил, че имаш нужда от нещо силно, за да издържиш онова, което ти предстои.

— Тогава го направи. Всичко би било по-добре от…

Роина замълча, защото някой почука на вратата. Не беше Джилбърт. Влязоха цял куп прислужници. Те носеха вана и вода за тоалета й, подноси с храна за закуската и булчинската рокля. Казаха й, че лорд Годуин би желал да я облече, ако тя нямала нещо по-подходящо. Роина дочу от шепота на две прислужнички, че последните две съпруги на господаря са носили тази дреха. Това не беше просто проява на пестеливост. Господарят демонстрираше колко малко се съобразява с нейните чувства.