Джоана Линдзи - Затворницата на дракона

— Ще изпълняваш първоначалните си задължения, но ще бъдеш наблюдавана! Никога повече няма да имам доверие в тебе!

— Нима някога си ми вярвал? — Болката заплашваше да я задуши.

— Когато споделяше леглото ми, вярвах, че няма да ме предадеш.

— Аз също. Поведението ми беше за самозащита.

— И успя да ме убедиш, че ме желаеш…

— Каквото съм изпитвала в миналото към теб, вече не съществува!

— По дяволите, Роина, не ме карай да съжалявам за постъпките си! Ти беше тази…

— Дай да не се обвиняваме повече взаимно! Не искам да чуя нищо повече от тебе, освен… Какво направи с майка ми?

Той мълча дълго, сякаш нямаше намерение да й отговаря. След това с безизразен тон произнесе:

— За нея се грижи приятелят ми Шелдън дьо Вер. Тя ни помогна да превземем крепостта Амбре. Благодарен съм й за това. Майка ти съдейства и за възвръщане на останалите ти имения. Това трябваше ти да направиш. Хората на доведения ти брат бяха прогонени, без да се пролива много кръв. Той вече не владее онова, което е твое.

Роина не му благодари. Сега той притежаваше нея и всичко нейно. Без да се обръща, тя промълви с пресекващ от отчаяние глас:

— В деня, когато пристигна в Къркбурой, имах намерение да ти предложа да станеш мой настойник. Единственото условие беше да не си толкова жалък като Джилбърт. С това, че ме изпрати в тъмницата, не ми остави много време да се чудя дали да ти призная истината.

Уорик излезе миг преди да се появят предателските сълзи в очите й.

Роина се върна към предишните си задължения, но във Фулкхърст трайно се настани меланхолията. Мери Блу не беше доволна, че може отново да разчита на помощта й. Мелизанд често плачеше. Милдред постоянно мърмореше. Ема гледаше баща си накриво. По време на хранене в салона цареше унила тишина.

Роина не говореше с никого, дори с Милдред. Приятелката й се ядосваше, че планът й е дал такъв ужасен резултат. В нейния капан бе паднала господарката й, а не Уорик.

Седмици наред Роина продължи да обслужва Уорик, но разликата от първите дни във Фулкхърст беше очебийна. Той никога не я повика да го изкъпе или да сподели леглото му. Нито веднъж не й се усмихна с омразната си усмивка. Почти не я поглеждаше. Когато го правеше, лицето му беше безизразно. Тя не беше нищо друго, освен прислужничка, която внимателно наблюдаваха. В отговор Роина престана да облича собствените си дрехи. След като трябва да бъде слугиня, и видът й ще бъде такъв!

Когато намираше време, тя продължаваше да напътства Ема. Беше й приятно да го прави, но се стараеше да крие чувствата си от момичето. Отначало в душата и се смесваха отчаяние и горчилка, после остана само горчилката. Най-много я болеше да крие чувствата си от Уорик.

После настъпи денят, когато Ема трябваше да бъде изпратена в дома на Шелдън. Предстоеше й сватба с младия Ричард. Не позволиха на Роина да присъства на тържеството. Тя беше ушила булчинската рокля на момичето, но я лишиха от правото да й се порадва.

В този миг тя престана да крие обидата си. Уорик веднага забеляза промяната. Един ден храната „случайно“ беше изпусната на два пъти в скута му. В раклата му вече почти не можеха да се намерят здрави дрехи. В края на седмицата стаята му остана непочистена. Чаршафите му не бяха добре изплакнати и тялото му се изрина. Виното му ставаше все по-вкиснато, пивото — все по-топло, яденето — все по-солено.

Не й каза нищо за това. Нямаше доверие на себе си. Ако я заговореше, щеше да се поддаде на изкушението да я замъкне в леглото си. Така отчаяно я искаше, че налагаше цялата си воля да не я докосне. Не трябваше да го прави, защото го беше предала. Беше се съюзила със смъртния му враг! Смехът й, копнежът й, ласките… всичко е било лъжа. Въпреки това не успя да я намрази. Никога нямаше да й прости, нямаше да издаде колко уязвим го е направила, но не можеше да я мрази, нито да спре да я желае!

Не разбираше защо продължава да стои тук и да се измъчва. Трябваше сам да се заеме с издирването на Д’Амбре или поне да посети Шелдън и новата му съпруга. Дали някой беше споменал за това на Роина? Може би щеше за малко да прекрати капризите си. Защото ако някой трябва да бъде обиден, това беше той!

Въпреки че трябваше да замине, той не го направи. Когато слея два дена се появи Шелдън с жена си, той беше в крепостта.

Уорик ги посрещна на централните стълби. Шелдън му се ухили и побърза да изчезне в салона. Уорик остана насаме с лейди Ан. Тя веднага премина към същината на проблема.