Джоана Линдзи - Зимни огньове

— Не си ми показал нещо по-различно освен надути самохвалковци и красиви негодяи. Нима наистина си очаквал да взема за съпруг някои от тези глупаци?

— Познавам те, Брена. Ти не си избра за съпруг никой от мъжете, с които те запознах, защото самата мисъл да бъдеш женена те разстройва, въпреки че аз не знам защо.

— Тук сте прав, милорд — сухо отвърна тя.

— Ето защо аз реших. Ти ще се ожениш за човека, който Фергюс ти намери.

Брена се завъртя към огъня. Разумът й се съпротивляваше, но тя чувстваше, че беше безпомощна да направи каквото и да било. Тя, която беше обучена да се бие и да побеждава, сега не можеше да се пребори. Накрая се улови като удавник за сламка:

— Бихме могли да изпратим друго момиче вместо мен, никой не би разбрал, че това не съм аз.

— Искаш да кажеш, че няма да направят разлика между една истинска лейди и обикновена слугиня? — невярващо запита Ангъс. — Това само би озверило още повече викингите и те биха си отмъстили по най-жестокия начин, на който са способни, Фергюс ще възхвали достойнствата и красотата ти, Брена. Твоите. Кое момиче израснало в бедняшка къщурка, би могло да има твоите маниери, чар и кураж? Би трябвало да минат години, за да се научи друга девойка на това, което ти можеш. Ти си от благородно потекло и благодарение на леля ти си дама от най-висок ранг. Благодарен съм за деня, в който Лини дойде и те научи на всички неща, които сега знаеш и заради които сега ти си една много изгодна партия за женитба.

— Е, добре, знай, че проклинам деня, в който е дошла! — извика Брена.

— Брена!

В тоя момент тя съжали за думите, които бе казала. Тя много обичаше леля си. Останала без майка от раждането си, Брена беше много привързана към леля си, която дойде да живее у тях преди четири години, веднага след смъртта на съпруга си. Лини беше по-малката сестра на Ангъс. Изглеждаше много по-млада, отколкото всъщност беше, а освен това притежаваше и младежки дух. Беше се заела с обучението на Брена в светски маниери и въпреки че не можеше съвсем да премахне момчешките й навици, поне успя да я научи на това, което една истинска дама трябва да знае. Тя беше като втора майка за Брена, тъй като мащехата й само я кореше и ругаеше. Никой не можеше да я търпи и дори Ангъс горчиво съжаляваше че се беше оженил за нея. Но поне не трябваше да я понасят дълго, тъй като тя умря след три години, оставяйки след себе си не по-малко нетърпимата си дъщеря.

— Съжалявам, татко — тихо каза Брена, а раменете й сякаш се бяха свели под някаква невидима тежест. — Но аз реагирах по този начин само защото решението ти ме изкара от равновесие.

— Знаех, че ще се разстроиш, момичето ми, но не си представях чак такова нещо. — Ангъс стана от стола, отиде при дъщеря си и нежно я прегърна. — Бъди смела, момичето ми. Ти се възхищаваш от смелостта и куража, а викингите притежават тези качества. Един ден можеш да ми благодариш за това, което съм направил за теб.

Брена уморено се усмихна, защото беше загубила желание да спори. След две седмици й представиха Уиндъм, викингски търговец, който се беше установил в Емералд Айл и когото Ангъс беше открил в Ейнджълсий. И така на Уиндъм беше предоставена възможността да научи Брена на езика и обичаите на викингите, така че „да не влезе неподготвена в леговището на лъва“, както се беше изразил баща й.

По време на жътвата Фергюс се завърна с името на бъдещия й годеник. Така съдбата й беше предначертана. Бъдещият съпруг на Брена не беше вожд на клан, както Ангъс се беше надявал, тъй като всички те бяха женени. Той беше много богат търговец, син на могъщ главатар — млад човек, който вече беше вземал участие в битка и в този момент сам проправяше пътя си в живота. Името му беше Гарик Хаардрад.

Не, Фергюс не го беше видял лично, тъй като по това време той търгувал някъде на изток. Щял да се върне следващото лято и да отведе своята годеница, преди есента да е настъпила. Всичко било уредено. Нямаше начин да бъде избегнато.

От този ден нататък Брена броеше времето с някакъв меланхоличен страх до мига, в който жизнеността и младостта й не изтриха от съзнанието й нерадостното бъдеще, което я очакваше. Само всекидневните уроци й припомняха какво я чакаше занапред. Тъй като времето все пак вървеше, тя реши да извлече най-голяма полза от ситуацията, в която се намираше. Щеше да се срещне с врага на негова територия, но нямаше да бъде управлявана. Щеше да се наложи над съпруга си и щеше да бъде свободна да прави това, което иска. Нова земя, да, но не и нова Брена.