Джоана Линдзи - Зимни огньове

— И беше ли там миналата година, когато проклетите викинги нападнаха Холихед Айлънд?

— Да, беше такъв ужас, истинска касапница.

— Спри! Не те карам да ми разказваш в подробности това, което тези копелета са направили. Доналд Джили, знай, че в момента животът ти лежи в ръцете на това момиче. — Младежът се обърна към Енид. — Какво да бъде наказанието му? Дали в този момент да не приключа земните му дни?

— Не! — извика Енид.

— Тогава дали да не го накажа по друг начин за това, което ти е сторил? Да му отрежа крак или ръка?

— Не! Не, Брен!

— Тук ще възтържествува справедливостта, Енид! — нетърпеливо извика момчето. — Ще бъда по-снизходителна отколкото би бил баща ми. Ако лорд Ангъс те беше намерил тук в положението, в което аз те открих, сега щеше да бъдеш храна за вълците. Да, поиграх си с него, но той трябва да плати за това, което е направил.

Енид гледаше с широко отворени очи, Доналд Джили с ням ужас изчакваше по-нататъшната си съдба. Гладкото чело на момчето се набръчка, докато обмисляше решението си, и когато реши каква ще бъде развръзката, сивите му очи просветнаха със задоволство.

— Знам какво ще направя. Ще вземеш ли този мъж за свой съпруг, Енид?

Отговорът на момичето се чу като едва доловим шепот.

— Да.

— Ти съгласен ли си да вземеш тази девойка за своя съпруга, Доналд Джили? — Сивите очи пронизаха непознатия със стоманения си блясък.

Мъжът вдигна глава.

— Да, ще се оженя за нея!

— Значи е решено: вие двамата ще се ожените — каза накрая момчето. — Ти сключи доста добра сделка, Доналд Джили. Но знай: не можеш да кажеш да днес и утре да се отречеш от думата си. Не ме карай да съжалявам, че така лесно съм те освободила. Ако нараниш по някакъв начин момичето или я напуснеш, няма да има място в света, където да не те намеря и да не те накажа.

Мъжът не можеше да сдържи радостта си.

— Няма да я нараня.

— Добре — спокойно каза момчето, обърна се към жените и извика: — Хайде, тръгвайте си от тук. За днес се позабавлявахте достатъчно. Сега оставете тези двамата да се опознаят по-добре. — След това се обърна към Енид и каза: — Измий го, преди баща ти да се е прибрал. Ще има доста неща да разясняваш на този добър човечец.

— Вашият баща е отгледал един наистина достоен син, момко — каза Доналд Джили.

Младежът се разсмя от сърце.

— Моят баща няма син.

Доналд Джили се загледа в отдалечаващата се фигура, след което се обърна към Енид за обяснение.

— Какво искаше да каже с тези думи?

— Това не е той. — Тя се засмя на объркването му. — Това беше лейди Брена.

Със замах Брена отвори тежката дъбова врата и обедното слънце освети тъмния коридор на къщата.

Не се виждаха хора, но иззад двойните врати на големия хол отдясно се чуваха гласовете на заварената й сестра Корделия и готвачката, които обсъждаха менюто за вечерта.

Корделия беше последният човек, когото Брена би искала да види в този момент. Прекалено чувствителна беше след падането и не беше в най-доброто си настроение.

Свикнала да прелита като птичка през коридора в миговете, когато беше весела, сега трябваше да се придвижва с бързината на охлюв. Чувстваше как от кръста надолу всичко я болеше и дори кратката схватка с Доналд Джили не й беше помогнала да се оправи. В къщата на Енид тя трябваше да положи доста усилия, за да не се издаде, че е жена.

Да! Странникът беше повярвал, че тя е момче. Това се беше отразило доста добре на самочувствието й. Не беше ли всъщност точно това впечатление, което би искала да оставя у хората? За тези няколко минути тя наистина беше синът на своя баща, а не просто едно сърцато момче с непохватното тяло на жена.

Тя изкачи няколко стъпала по витата стълба, след това рязко се обърна, за да изкачи останалите, които водеха до лабиринта от стаи на втория етаж. Ако непознат човек попаднеше в тази постройка, без съмнение щеше да се изгуби. Къщата беше правена сякаш от двама различни майстори, всеки от които беше започнал от противоположната страна, опитвайки се да се срещнат по средата, но без успех. Бащата на Ангъс беше построил къщата по този начин, защото му беше хубаво да обърква гостите си. Ангъс беше станал вече мъж, когато най-накрая къщата беше завършена след около двайсет години строеж.

Първият етаж по нищо не се различаваше от другите къщи, но вторият имаше девет стаи и към всяка имаше отделен коридор. Брена се насочи надясно към първата врата и влезе в коридора, който водеше към стаята на баща й. Той щеше да бъде там, тъй като предната седмица се беше разболял и сега беше на легло. Тя мислеше да му разкаже за случилото се в селото. Но може би по-късно; сега се нуждаеше най-много от една освежаваща баня.