Джоана Линдзи - Зимни огньове

Домът, в който живееше, беше много малък: състоеше се от една стая, по средата на която имаше импровизирана стена от две черги за спане. На едната стена беше почернялото каменно огнище, а пред него — два груби стола и маса. Върху масата се виждаха две чаши за вино изключително красиво изработени с инкрустирани по тях полускъпоценни камъни. Те веднага привлякоха вниманието на непознатия. Струваха цяло състояние и той не можеше да си обясни как са попаднали на това място.

Енид с внимание наблюдаваше мъжа, докато той разглеждаше подаръците, които тя беше получила от лорда за работата си при него. Високият непознат не беше красив, но и не отблъскваше. Не притежаваше кой знае какви физически данни, но имаше широк гръб и би могъл да й стане съпруг. Тя нямаше шанс да се омъжи за някой от селото, тъй като мъжете вече бяха опитали от прелестите й и въпреки че я намираха за доста привлекателна, никой от тях не би я взел за съпруга, знаейки, че приятелите му също са наясно с красотите й.

Енид се усмихна вътрешно. Когато баща й се върнеше, тя щеше да говори с него и да му изложи плана си. Той щеше да се зарадва, ако тя се сгодеше, още повече че на него му се искаше да има зет, който да му помага на полето. Заедно биха могли да убедят този непознат да остане за известно време. И тогава тя би могла да пусне в ход целия си чар, за да го предизвика да й направи предложение. Този път, да, този път тя първо щеше да се омъжи, а игрите щеше да остави за после. Нямаше да прибавя още грешки в и без това дългия им списък.

— Искате ли бира? — сладко запита, отново привличайки вниманието на мъжа върху себе си.

— Да, ще ти бъда много благодарен — отвърна той и търпеливо зачака да му донесе чашата.

Като поглеждаше нервно към отворената врата, мъжът бързо изпи бирата си. След това, без да каже дума, стана и я затвори.

— Навън става все по-горещо — обясни той и момичето възприе това, без ни най-малко да се усъмни в намеренията му.

— Искаш ли нещо за ядене? Няма да ми отнеме много време да приготвя.

— Да, много си мила — отвърна той, а тънките му устни се разтегнаха в благодарствена усмивка. Бе решил, че храната може да чака, но не и слабините му.

Момичето се обърна с гръб към него и отиде до огнището. В този момент той извади нож изпод туниката си и тихо се промъкна до нея. Тялото на Енид се изпъна като стрела, когато ножът докосна гърлото й и мъжът се прилепи до нея. Не се страхуваше за тялото си, както повечето момичета на нейната възраст биха се страхували, не, тя се боеше за живота си.

— Недей да викаш, Енид, защото иначе ще трябва да те нараня — бавно й прошепна той, като я опипваше с едната си ръка. — Същото ще стане и с всеки, който ти дойде на помощ. Повярвай ми, нищо лошо няма да ти се случи.

Енид сподави риданията си. Плановете й щяха да се провалят. Толкова кратко съществува мечтата й, че ще си намери съпруг.

На юг от селото една самотна фигура се препъваше между дърветата и мърмореше на всяка крачка. Конят, който беше хвърлил ездача си на земята, не се виждаше никъде наоколо, но въпреки това младежът размахваше юмрука си във въздуха и високото проклинаше.

— Много време ще мине, преди отново да те прибера, отвратително животно!

Гордостта му беше много повече наранена, отколкото задните му части, върху които се беше приземил, и с притисната на удареното място ръка той продължаваше пътя си към селото. Като наближи мястото, където щеше да си почине, младежът гордо вдигна глава пред любопитните погледи на селяните.

Една жена се приближи и вместо да зададе очевидния въпрос — какво се е случило с коня ти — тя каза:

— Имаме посетител, Брен. Енид го покани в дома си.

Стоманеносивите очи погледнаха към къщата на Енид и след това се върнаха отново на жената.

— Защо са предпочели да затворят вратата?

Жената се усмихна.

— Мисля, че познаваш Енид.

— Да, но тя не си предлага услугите на всеки срещнат.

Без да говори повече, младежът извади меча и се приближи до къщата на Енид. Отвори вратата. Трябваха му няколко секунди, за да свикне с тъмнината в стаята, а след като започна да различава предметите, очите му се спряха върху двойката в ъгъла. Мъжът беше върху Енид, а движенията му бяха като на разгонен глиган.

В началото младежът гледаше като омагьосан съчетаването на две човешки същества: дълбокото проникване на мъжкия между широко разтворените бедна женската и стенанията, които се носеха от ъгъла. Но след това в сивите му очи проблесна сребърна светкавица и те потъмняха също както когато тъмните облаци предвещават буря. Бе видял ножа в ръцете на непознатия.