Джоана Линдзи - Зимни огньове

Вниманието й отново се насочи към Уиндъм.

— Один, господарят на небесата и на всички останали богове, е покровител на знанието и повелител на бъдещето. Той е бог и на войната. Один със своята армия от войници, язди през облаците неизтощимия си осемкраков жребец Слейпнир. Мечтата на всеки викинг е да се присъедини към Один във Валхала, вечната банкетна зала, където човек се бие през целия ден, през нощта пирува около свещения глиган, а наоколо сервират валкириите, осиновените дъщери на Один.

— Кръвен брат на Один е Локи. Също като Луцифер от християнската религия той е лукав и измамен и е господар на подземното царство. Червенобрадият Тор е много популярен и обичан, не може да бъде злобен, но много лесно се разярява. Той е бог на бурите и светкавиците и когато удари огромния си чук в наковалнята, се разнася страшен гръм. Копие на летящия чук на Тор може да се види във всяка викингска къща.

— Тор е също бог на войната и укротител на Фенрир гигантския вълк. Спокойната Хел, дъщеря на Локи и също господарка на подземния свят, и Фрей, бог на плодородието, са по-незначителни фигури. За тях и други също не толкова важни богове ще научиш утре.

— О, Уиндъм — въздъхна Брена. — Кога ще приключат тези уроци?

— Нима съм те изморил? — попита той с внимание и нежност, неприсъщи за толкова едър и внушителен мъж.

— Разбира се, че не — бързо отвърна тя. — С теб се чувствам добре и си мисля, че ако всички викинги са такива, няма от какво да се страхувам.

Той тъжно се усмихна.

— Аз също бих желал това да бъде действителността. Но, за съжаление, аз вече трудно бих могъл да бъда наречен викинг. Изминаха двадесет години, откакто за последен път видях родната си земя. Вие ме променихте, вашата християнска религия, и аз вече не съм истински викинг. Ти се учиш много добре, Брена, и вече знаеш за викингите толкова, колкото знаеш и за твоите келтски прадеди. Отсега нататък до времето, когато твоят годеник дойде, ние само ще повтаряме това, което вече знаеш.

— Можеш ли да ми кажеш повече неща за клана, в който ще отида да живея? — попита тя.

— Немного повече от това, което вече съм ти разказал. От тях познавах само дядото на бъдещия ти съпруг, Улрик Лукавия. Той беше много смел мъж. Улрик управляваше с желязна ръка и се сражаваше на страната на Локи. Но беше и много странен човек. Вместо да се скара със сина си, той напусна семейството, оставяйки земите си във владение на Анселм Нетърпеливия, неговия син. Анселм напълно отговаряше на прякора си, беше прекалено неуравновесен, за да бъде глава на клан.

Улрик не отиде далеч, премести се само няколко километра нагоре по фиорда на място, което беше негово, но не се използваше за нищо. Там с коне, добитък и шепа слуги той издигна къща, каквато няма никъде другаде по нашите северни земи: върху скалите на фиорда Хортън, с камъни, които закупи от фризийците, и с огнище във всяка стая.

— Не е по-различно, отколкото е тук — каза Брена.

— Дървените къщи на другите викинги нямат огнища, а само един голям огън в средата на стаята и пушекът може да излиза само през вратата.

— Но това е ужасно!

— Да.

— И аз ще трябва да живея в такава дървена къща, каквато ти току-що ми описа?

— Най-вероятно. Но ще свикнеш бързо.

Голямата зала беше най-светлата стая в къщата по време на вечеря. В красивия свещник на средата на масата блестяха девет пламъка, а по стените висяха потъмнели от пушека гоблени, между тях беше и недовършеният пейзаж, работен от майката на Брена. Лини също имаше свой, който изобразяваше замък на брега на морето, до него беше гобленът на Корделия: военна сцена. Последният гоблен беше невероятно красив: бе донесен от далечния изток като подарък от владетеля на съседното кралство.

За никого не беше изненада, че на стената нямаше гоблен, изработен от Брена, защото тя нямаше необходимото търпение за това изкуство. Всъщност тя не правеше нищо, което бе типично само за жените.

Когато беше малка, всичко, което я впечатляваше, оставяше дълбок отпечатък в съзнанието й. Баща й се отнасяше към нея като към сина, за който толкова много беше мечтал и не успя да има. Тя беше този син до момента, в който тялото й започна да издава лъжата. Годината, в която фигурата й се промени, беше кошмарна за Брена, тъй като оформящата се женственост постоянно воюваше с мъжкото й съзнание. Накрая съзнанието излезе победител. Брена пренебрегваше новия си вид до момента, в който тялото не й напомни само за себе си.