Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Той я изплакна с гъбата, като оставяше водата да попива в разхвърляните под краката й кърпи. На лицето й се изписа такова удоволствие, когато студената вода се процеждаше надолу по тялото й, че Ройс реши, че собственото му мъчение не е било напразно. Дори забави движенията си с гъбата, за да удължи нейната наслада.

Накрая той я подсуши с покривката, която, за собствено спокойствие, уви около нея, преди да я отведе обратно на леглото. Би я занесъл до него, но това щеше да е фатална грешка. Тя се опъна на леглото и доволното й мърморене го накара да простене.

Той метна тънкия чаршаф върху нея. Завивката остави в долния край на леглото.

— Утре сутринта можеш да спиш колкото искаш. — Без да иска гласът му прозвуча рязко.

— Глезите ме, милорд.

— Не, просто съм егоист.

Очите й се отвориха леко.

— Какво общо има това с…

— Заспивай, момиче.

— Ти няма ли да дойдеш в леглото?

Ройс отчаяно изруга и се извърна. Преди да излезе, вдигна дрехите й от пода. Щеше да ги даде на Еда да ги изпере, а след това да отиде на езерото да се поохлади. Съмняваше се, обаче, че тази нощ изобщо щеше да мигне.

На Кристен й се стори, че лорд Елдред само я бе чакал да се появи. Веднага щом влезе в готварницата и Еда й тикна паница каша в ръцете, той стана от мястото си в другия край на залата и се приближи. Не изпита никакво вълнение, когато го видя да идва, и седна на един стол в края на работната маса до прозореца, за да закуси.

Залата беше възвърнала обичайния си вид: слугите работеха тихо, няколко от мъжете на Ройс се разтакаваха наоколо. Всичко щеше да е нормално ако не бяха жените, наобиколили лейди Даръл в нейната част от залата. Гостенките. Чу откъслечни разговори за лов и предположи, че говореха за краля и благородниците му. Всички освен лорд Елдред ловуваха.

— Закъсняваш за работа, слугиньо.

Беше седнал на края на дългата дървена маса, която щеше да остане, докато не си тръгнеха гостите. Близкият й край беше на около пет-шест фута от масата на Кристен, на която работеха още две жени. Без да го поглежда, тя му отвърна:

— Така е.

Последва тягостно мълчание.

— Виждам, че вече не си наказана.

— Оковите ми бяха за друго — спокойно отвърна тя и продължи да се храни.

— Да, знам. Сама каза, защото си била опасна. — Тонът му бе подигравателен. — След вчерашната сутрин можеше дори и да ти повярвам, но ако беше истина, сега нямаше да си свободна.

Тя сви рамене.

— Може би лорд Ройс усеща, че сега тук има по-голяма опасност от мен.

— Каква опасност? Дяволите да те вземат, гледай ме, като ти говоря!

Очите й бавно се вдигнаха и най-после се втренчиха в разгневените му черти. Лицето му бе червено. Устата му бе извита грозно. Не беше толкова красив в гнева си.

Погледът й го подмина, сякаш не заслужаваше внимание и колкото едно бездомно псе. Тя продължи да яде, преди да отговори.

— Вие сте опасността, милорд. Свободна съм да се защитавам. Лорд Ройс знае, че умея това много добре.

Тя отново го пренебрегваше. Никога в живота на Елдред жена не се беше отнасяла така с него. Жените му се умилкваха, те го обичаха, биеха се за неговото благоволение. Тази се отнасяше с него сякаш той бе по-долу. Една робиня! Можеше да я убие заради това. Ако бяха сами, щеше да я налегне, скъпо щеше да си плати за пренебрежението.

— Ройс те окова — презрително продума Елдред, — също както е оковал онези диваци в двора, дето му строят стената. Кажи ми, слугинче, и към леглото си ли те приковава с вериги?

Жените до нея ахнаха от грубостта му, но онази за която, тя бе предназначена, изобщо не беше засегната от думите му. Седеше си там, ведра и спокойна, и си хапваше. Идваше му да я удуши за това. Как беше успяла да го изкара извън нерви?! Искаше само да я осмее с подигравките си, да я накара да си плати за онова, което бе извършила вчера сутринта.

Ако не си тръгнеше и не я оставеше на мира, щяха да тръгнат клюки — като тези, които чу сутринта: че Ройс дори не е дочакал да останат насаме, за да я вкара в леглото си. Излезли от залата заедно! Бе обявил предпочитанията си към една робиня по просташки шумно — робиня! — и то пред краля!

Елдред съжаляваше, че не е присъствал, за да види с очите си това безразсъдство. Но не му се искаше да се изправя очи в очи с Ройс в присъствието на Алфред, след като Алдън му бе дал ясно да разбере, че тази робиня е нещо особено за домакина им. Със сигурност щеше да стане въпрос за онова, което Елдред се е опитал да направи, а Елдред никога не печелеше когато споровете засягаха Ройс. Беше се трудил твърде упорито да спечели уважението на Алфред, за да го загуби в препирни, заради някаква си робиня.