Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Днес жегата й се струваше най-голяма. Беше от препълнената зала, от това, че бе препълнена през целия ден. Беше и от дългите ръкави на новата, залепнала на гърба й дреха, които протъркваха ръцете й. Косата й, преди вързана на плитка, отдавна се бе разплела и висеше на мокри кичури край лицето й.

Макар и здрава и силна, Кристен бе останала на края на силите си. Останалите жени се възползваха от всяка възможност да изтичат навън да си отдъхнат. Тя не можеше. Можеше и да не е окована вече, но я наблюдаваха непрекъснато. Постепенно тя разбра, че на мъжете им е наредено да не свалят очи от нея, дори и когато си почиват. Толкова за пълното доверие, което й бе гласувал Ройс!

Това можеше и да не я накара да забушува от гняв, ако не беше жегата. Кристен бе станала сопната като останалите жени. Скоро по-старите жени щяха да започнат да сипят остри укори и плесници на младите. Дори Еда плесна едно момиче по ушите, задето само за секунди бе оставило работата си, за да се поразходи.

Сервитьорите, нападани постоянно с поръчки, започваха да губят самообладание. На масите настроението се бе повишило. Гостите се забавляваха. Някои от тях потанцуваха в центъра на ограденото от масите пространство и Кристен ги погледа, изпълнена с копнеж — нищо, че саксонските танци бяха толкова различни от танците на нейния народ. Имаше бардове и разказвачи на истории за дракони и вещици, за великани и елфи. Един менестрел с арфа пя песни за стари герои от още по-стари времена, но най вече за крал Егберт, дядото на Алфред, който беше променил историята на своето кралство — от признаване на първенството на Мерсия като върховен господар на Уесекс, до разгромяване на два пъти на войските й и, в крайна сметка, до освобождаване на кралството му от нейната власт.

„Колко ли от тези приказки са истина“ чудеше се Кристен, но беше чувала също така как този дядо на Алфред разбил и уелсците, мъжете на север от Хумберт и великаните келти от Корнуол, които непрестанно се съпротивлявали на неговата власт. Всички бяха възхитени от песните и увещаваха менестрела да пее още и още.

Така денят напредна. Благородниците се забавляваха, разточително обсипвани с хубава храна и напитки, а слугите превиваха гръб, за да им ги осигурят. По едно време Кристен бе извикана от двама благородници, които искаха тя лично да им сервира. Еда вече й беше казала, че тя няма да сервира, макар че сега можеше да се движи свободно. На онези двамата просто не им обръщаше внимание, докато не се предадоха и не извикаха друго момиче да ги обслужва.

С изключение на този инцидент тя остана незабелязана. Или поне така си мислеше. Щеше да почувства известно смущение, ако знаеше, че в действителност е възбудила любопитството на всички присъстващи, включително и на краля. Благородниците я сочеха, разменяха забележки, но никой не прояви благоволението наистина да се поинтересува от една робиня, за каквато я смятаха, съдейки по облеклото и работата й. Единствено Алфред не се почувства неудобно да попита Ройс за нея.

Кристен щеше да настръхне, ако можеше да чуе техния разговор. И без това настръхваше всеки път, когато чуеше, че обсъждат пленените викинги. Ройс получаваше похвали и биваше поздравяван, задето е заставил „диваците“ да работят на укрепленията му. Днес тези диваци бяха затворени в бараките си, който дори нямаха прозорци, защото цялото имение празнуваше. Тези диваци бяха нейни приятели и съседи!

Дори и да не беше дразнещата горещина, Кристен бе чула прекалено много забележки, унизяващи приятелите й — достатъчно, за да я докарат до ръба на експлозията, когато и най-малкият погрешен поглед или дума можеха да запалят фитила. Този поглед дойде от самия Ройс.

При едно затишие между песните тя бавно се промъкна към прозореца. Седна на перваза и започна да си вее с ръце. Пазачите й не можеха да я видят, тъй като жените около масата я скриваха от погледите им. Ройс обаче я виждаше ясно. Тя улови строгия му поглед и го изтълкува правилно: предупреждение да стои далече от прозореца. Смяташе, че ще избяга през него ли? Разбира се, че това си мислеше. Не й се разрешаваше дори и една мъничка глътка въздух.

Това беше прекалено. Тя се изправи. Яростно, бавно, с очи, които нито за миг не изпускаха неговите, тя отпра ръкавите си и ги захвърли през прозореца. Веднага усети прохлада. Изведнъж чу искрения, висок смях на Ройс.

Смехът му я спаси от извършването на нещо крайно, защото й помогна да погледне на притесненията си отстрани и да види смешното в своя жест на засегнато честолюбие. Раздразнението, което беше изпитвала през целия ден, изчезна. Тя дори се засмя, когато Еда загълча и я издърпа обратно до масата.