Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

— Наистина ли ще го направиш, момиче? — благо попита той. — Дори и след като току-що ти помогнах?

— Не съм те молила за помощ.

— Но тя ти беше необходима.

Тя изчака битката, която се бе разгоряла в нея, да стихне и кимна.

— Добре… — тя пусна веригата на пода. — Но това, което направи преди… Никога няма да ти го простя!

Алдън въздъхна.

— Знам и съжалявам.

Кристен му обърна гръб.

Когато жените започнаха една по една да се връщат в залата, никоя от тях не коментира частичната свобода на Кристен. Но от друга страна, малко от тях имаха възможност дори да я забележат, толкова бяха заети със заплануваното тържество. Самата Кристен почти нямаше време да мисли за случилото се. Тя подпъхна синджира под въжето, което й служеше за колан, за да не вдига шум, като го влачи насам-натам, и се върна към работата си.

След по-малко от час обаче тя отново бе изненадана от прегръдка. Две ръце се плъзнаха около кръста й. В първия миг тя се паникьоса. Кристен реши, че отново са решили да си поиграят с нея. Този път цялата прислуга беше наоколо, а също и Даръл, която я погледна с любопитство.

— Добре ли си?

Заляха я студени и горещи вълни. Почувства объркване. Това беше Ройс. Загрижеността в гласа му не можеше да се сбърка. Същият мъж, който беше понесъл толкова болка заради преструвката си, че не я забелязва, сега я притискаше към себе си пред всички. Не можеше да проумее това.

— Да не сте си изгубили ума, милорд?

Тя се извърна да види дали не е пиян. Като че ли не беше… Мръщеше й се и изглеждаше толкова объркан, колкото и тя.

— Зададох ти един съвсем уместен въпрос, а ти как ми отговаряш… Разбира се, че не съм си изгубил ума. А ти?

— Започвам да се чудя — раздразнено отвърна тя. — Търсили сте ме и навън, и тук… Никога не сте го правили преди. Нима не разбирате, че всички ви гледат?

Ройс обходи залата с очи. За момент погледът му дори се срещна с погледа на Даръл и той забеляза слисването й, но това сякаш не му направи впечатление. Той отново погледна Кристен. Ръцете му все така я обгръщаха.

— Вече няма да те пренебрегвам заради клюките. Приключих с това — простичко каза той. — Ако Еда не е била с теб сутринта… Никой друг не би постъпил като нея. Сега вече всички знаят какво представляваш за мен. Ако можех бих сложил печата си върху теб. Ако благородниците на Алфред можеха да четат, бих окачил табела на врата ти. Никой друг няма да се усъмни, че ти си под моя закрила. Щом трябва да го демонстрирам с действията си, тъй да е.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Защо? Аз съм само една от вашите слугини.

— Недей да скромничиш, моме — сряза я той. — Знаеш, че за мен си нещо специално.

— До време?

— За известно време.

Ако бяха сами, щеше да го отблъсне от себе си заради този отговор, изречен без всякакво колебание. Такова нахалство към човека, който трябваше да бъде неин „господар“, щеше да навреди — не на нея — на него. Макар, че какво я интересуваше гордостта му…

— Сигурна съм, че имате много работа, милорд, а също и аз — сковано каза тя.

Той разпозна отхвърлянето, но не му обърна внимание, въпреки че свали ръцете си от кръста й.

— Кълна се, че никога няма да те разбера. Всяка друга жена щеше да се разплаче и да ми се разкрещи заради унижението, на което са я подложили, щеше да търси възмездие. Ти дори не спомена нападението. Дори ме обвини, че съм се побъркал, задето те попитах дали си добре.

Кристен се усмихна, но усмивката й се превърна в смях. Не можеше да се удържи.

— За това ли било? Заради тази сутрин?

— Изобщо ли не си разстроена от това?

— Но защо? Нали не пострадах.

Държанието й беше толкова различно от това, което беше очаквал, че се ядоса. Беше се втурнал вътре, за да я утеши, за да й се закълне, че ще отмъсти за нея, а срещна само безразличие. Когато Алдън му каза какво се е опитал да направи онзи грубиян, му се прииска да набучи Елдред на кол и сигурно щеше да го направи, ако му се беше мярнал пред очите в същия момент. Но загрижеността за Кристен бързо бе взела връх над яростта му, а тя се бе отнесла към нея с презрение.

— Вероятно не разбираш, че е било извършено престъпление? — грубо каза той.

— Срещу една робиня?

— Срещу мъжа, когото си наранила.

Тя се вцепени и в блесналия аквамарин на очите й се появиха студени нюанси.

— Какво престъпление? Че съм се защитила? Как смеете да наричате това престъпление?

— Не аз. Такъв е законът. Робите не могат да носят оръжие, освен по заповед на господаря си, нито да нападат когото и да било, особено пък благородник. Нападението на благородник се наказва с висока глоба, дори когато е извършено от свободен човек, а за робите…