Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

— Да, днес пристига Алфред.

— Пристига вашият крал? — ахна Кристен.

Еда кимна и се приближи.

— Вестоносците съобщиха. Имаме само няколко часа да се подготвим.

— Но защо идва той?

— Това е чест.

— Ако не знаеш, просто ми кажи.

Еда се подсмихна.

— Хвана ме. Откъде да зная за какво идва? Но след подписването на договора има навика често да посещава лордовете си. Проверява укрепленията, отличава тяхната готовност и напомня, че мирът няма да продължава вечно. Също така насърчава хората, за да се обучават по-сериозно. Идва в Уиндхърст за трети път от Годината на сраженията.

— Виждаш ли. Знаеш повече, отколкото си мислеше отначало — ухили се Кристен.

— Не. Може да има и други причини за посещението му. Известен е и с това, че посещава лордовете, които покровителства. Искал просто за няколко часа или дни да забрави за заплахата на даните. А лорд Ройс винаги е бил негов фаворит.

— Колко мило — иронично отвърна Кристен. — Е, какво имаш за мен? Още дрехи, които не ми стават?

— Не, тези са шити по поръчка, специално за теб, така че би трябвало дължината им да пасва.

Кристен въпросително повдигна едната си вежда, а после, когато Еда вдигна роклята и веригите, за да ги огледа, се смръщи. Бяха направени от същата груба материя, като онези, които вчера Ройс бе свалил от нея с помощта на камата си.

— Ройс ли ги поръча?

— Не, лейди Даръл — отвърна Еда. — Реши, че количеството гола плът, която се показва под оковите ти, е неприлично голямо. Чуха я да споменава, че такова разголване може да се окаже изкушение за по-малко праведните ни мъже.

Еда присви устни при тези думи. Кристен се ухили и двете избухнаха в смях. Еда й подаде дрехите. Веселото настроение на Кристен се изгуби така внезапно, както се бе появило. От рамото на Еда висяха нейните окови. Кристен обаче не каза нищо. Сама щракна железните пръстени около глезените си. Не беше постигнала нищо със съпротивата си срещу Ройс. Нямаше да постигне нищо, като демонстрира отвращението си към последния атрибут на тоалета си. Ако й е писано никога повече да не се освободи от букаите, така да бъде. В края на краищата, заедно с тях щеше да дойде и омразата, от която се нуждаеше, за да се противопостави наистина на властта, която саксонецът имаше над нея.

Когато Еда и Кристен слязоха долу, трапезарията беше почти празна. Повечето от жените приготвяха стаите за краля и свитата му. Ройс и мъжете бяха излезли на лов, за да попълнят запасите от месо. Мъжете от прислугата работеха навън: местеха повечето коне от конюшнята на пасището, за да има място за конете на гостите; внасяха в оборите допълнително сено и зоб и търкаляха нови бъчви пиво.

Двете жени, които работеха като обезумели около огнището, си тръгнаха веднага щом Еда и Кристен се появиха. Кристен бе толкова учудена, че дори не се дръпна, когато закрепиха и другата й верига.

— Да не искат да сготвим сами храната за всички?

Еда се подсмихна.

— Ще се върнат заедно с останалите, когато лейди Даръл свърши с тях. Кралските визити винаги я объркват. Подлудява жените от търчане насам-натам, но никога не свършва нещо докрай. Щяха да свършат много повече работа, и то по-бързо, ако лейди просто си легнеше.

— Еда!

— Ами, истина е — настоя старата жена.

Кристен й се усмихна и двете рамо до рамо се захванаха за работа. Тази сутрин Еда бе разкрила пред Кристен още една страна от своя характер — чувството си за хумор. Хуморът липсваше на Кристен, откакто пристигна на тези брегове. Започна дори още повече да цени Еда и разбра колко се бе привързала към старата жена. Каквато беше навъсена и със своите най-често нежелани съвети и внимание, тя напомняше на Кристен за старата Алфреда у дома.

Преди да изминат и няколко минути, обичайната грубоватост на Еда отново излезе на преден план.

— Да не повярваш! Онези тримата! Вместо да ги обслужи някоя усмихната мома за „добре дошли“, да оставят това на една старица, като че ли си нямам друга работа.

Кристен проследи начумерения й поглед. На вратата стояха трима мъже, току-що влезли в стаята.

— Вестоносците?

— Аха, млади лордове, така като ги гледам.

Тримата се смееха на някаква шега, която най-високият от тях беше пуснал. Те свалиха наметалата си, но не и оръжията си и се отправиха направо към голямата бъчва пиво в другата страна на залата. Еда забързано грабна халби и отиде да им ги занесе. Когато се върна, смръщеното й чело бе прорязано от още по-дълбоки бръчки.