Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Наличието на толкова много викингски затворници беше проблем. Със своите ръст и сила те имаха възможностите на една малка армия. Трябваше да ги избие още тогава и този проблем нямаше да съществува сега. Но не, защото в такъв случай би убил и Кристен.

Мисълта, че тя можеше да загине по негова заповед, без дори да е разбрал, че това е жена, охлади гнева му. Девойката нямаше да се сърди дълго. Тя щеше да разбере, че ако той й повярва, предпазните мерки няма да са необходими.

Днес Кристен не мислеше логично. Чувствата взеха връх над разума. Тя се чувстваше обидена, дори предадена и тези мисли я тормозиха през целия ден. Девойката не каза нито дума на никого. Тя се затвори в себе си насаме с мислите си. Вечерта, когато Еда я заведе до стаята й, Кристен бе изнервена до краен предел.

И тази вечер старицата подмина стаята й и продължи към спалнята на Ройс. Кристен обаче стигна до своята врата, влезе и я затръшна след себе си. След секунда Еда я отвори.

— Какво означава това? Ти видя, че аз продължих.

— Е и какво? — каза сухо Кристен. Тя лежеше на сламеника си.

— Той ми нареди отново да те заведа при него, момиче.

— Какво от това?

Еда въздъхна.

— Не създавай проблеми, Кристен. Не можеш да не изпълниш волята му.

— Така мислиш ти. Така мисли и той. И двамата ще разберете, че грешите. — Кристен се обърна с гръб към старицата. — Няма нужда да сваляш оковите ми, Еда. Заключи вратата и се махай.

Девойката не видя как Еда поклати глава, докато затваряше вратата, нито пък чу звука от заключването. Тя сви коленете си и задърпа яростно веригата. Нищо не се получи, само сламеникът се скъса на две-три места.

Кристен вече бе утихнала и лежеше по корем, когато вратата се отвори и Ройс влезе в стаята няколко минути по-късно. Той се приближи към нея.

Ройс не бе влизал в тази стая, откакто слугите я подготвиха за Кристен. Всичко бе изнесено, с изключение на тесния сламеник. Сигурно не й бе приятно да се прибира тук всяка вечер. Не й бяха дали дори свещ.

— Защо не дойде при мен, Кристен?

— Уморена съм.

— И все още сърдита? — Тя не отговори. Ройс се наведе и я докосна по рамото. — Седни, за да мога да сваля оковите ти.

Девойката се обърна и го погледна, но не се изправи.

— Ако няма да ги нося повече, свали ги. Иначе ги остави на мен.

— Не бъди упорита, момиче. Вземи това, което ти се предлага.

— И да бъда благодарна? — хладно отвърна тя. — Не. Ако ще се отнасяш с мен като с животно, поне бъди последователен.

Той не обърна внимание на думите й.

— По-рано ти прие тази уговорка.

— Това бе по-рано.

— Виждам. Надяваш се нещата да се променят просто защото си споделила леглото ми — той поклати глава. — Така ли е? — Тя извърна поглед, но Ройс хвана брадичката й и я накара да го погледне отново. — Така ли е, Кристен?

— Да! — викът й бе изпълнен с огорчение и болка. — Аз не бих се отнесла с тебе така жестоко след това, което стана между нас. Не разбирам как можеш да правиш това.

— Знам, че разбираш защо е необходимо това, Кристен. Просто не можеш да го приемеш. Трябва да знаеш, че на мен не ми харесва повече, отколкото на теб.

— Така ли? — отвърна тя. — Ти си господарят тук. Всичко се прави по твоя заповед.

Той изгуби търпение и се изправи. Лицето му доби сурово изражение, когато впи тъмните си очи в нея.

— Много добре, тогава ще ти кажа алтернативите на тази верига. Вместо това можеш да бъдеш заключена в някоя стая — в моята например, — но няма да я напускаш. Ще мога да прекарвам малко време при теб през деня, така че ще бъдеш сама. Може би предпочиташ това?

— Със същия успех можеш да ме държиш в килия!

— Тук няма такава. Предлагам ти своята стая в замяна на тази. Давам ти избор.

— Нямам избор, милорд — отвърна тя. — Предлагаш ми нещо още по-лошо. Ти каза алтернативи. Предложи ми нещо, което мога да приема.

— Мога да направя още едно нещо, за да можеш да получиш свобода в Уиндхърст. Мога да убия приятелите ти.

— Какво!

Тя седна и го погледна с невярващи очи. Той продължи:

— Мога да ти имам доверие само при условие, че те не са тук и моите хора не са застрашени от избиване. Ти няма да стигнеш далече сама, дори все още да имаш желание да бягаш. Аз ще те намеря.

— Ти се шегуваш! — каза тя, изпълнена едновременно с надежда и недоверие.

— Не.

— Знаеш, че няма да приема свободата си на тази цена! — изсъска тя яростно. — Защо изобщо споменаваш тази възможност? Наистина ли можеш да убиеш беззащитни хора?

— Тези хора са мои врагове, Кристен. Самите те биха ме убили при първа възможност. Никога не съм искал да ги държа тук и желанието ми е да се отърва от тях възможно най-скоро. Алдън ме убеди да ги използвам.