Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Кристен наблюдаваше Ройс, докато той спеше. За нея бе лукс да лежи тук и да го гледа, защото иначе щеше отдавна да е станала. Еда я будеше много по-рано. Старицата сигурно вече работеше долу. Кристен не бе толкова наивна да мисли, че няма да се наложи да работи повече само защото е споделила леглото на господаря.

Девойката въздъхна, защото не й се тръгваше, но държеше да вземе дрехите си от банята, преди залата да се е напълнила с хора. Тя се измъкна от леглото и бързо нахлузи грубата сива роба. После вдигна от пода зелената рокля, допря я за миг до бузата си и внимателно я постави върху раклата на Ройс.

Кристен знаеше, че той няма да й позволи да носи роклите си. Те се бяха любили и сигурно пак щяха да го правят, но за него това нямаше същото значение, както за нея. В неговите очи тя все още бе робиня, а робите не носеха фини дрехи.

— Кристен?

Тя се обърна с ръка на вратата и видя, че е успяла да го събуди. Той седеше на края на леглото с разрошена коса, гол, както бе останал през цялата нощ, и изглеждаше много сънен. Всъщност мъжът се прозяваше.

Кристен не можа да скрие нежната усмивка, която разцъфна на устните й.

— Да, милорд?

— Щеше да си тръгнеш, без да ме събудиш?

— Не мислех, че ще искаш да станеш толкова рано — отвърна тя.

— Ела тук.

Девойката се поколеба само за миг. Ако той искаше отново да се любят, тя нямаше възражения. Не се сещаше за по-приятен начин да започне деня си.

Когато тя застана пред него, той леко хвана ръцете й. В очите му Кристен не видя желание.

— Къде отиваш?

— Долу на работа.

— Значи си забравила нещо.

— Не, аз…

Тя спря и очите й се разшириха, защото разбра, че той можеше да има предвид само едно нещо.

— Сложи ги, Кристен.

Девойката опита да се отскубне от ръцете му, но хватката бе доста здрава. Тя поклати глава от отчаяние.

— Ти искаш да нося тази верига след като… Как може да си толкова безчувствен?

— Знам, че я мразиш и наистина съжалявам за това — отвърна той меко. — Ако имаше друг начин да съм сигурен, че няма да избягаш, щях да го използвам. За съжаление няма. Твърде много роби от Уесекс избягаха на север при даните и се присъединиха към армията им. Знам, че и ти ще сториш същото, за да се опиташ да стигнеш до дома си.

Тя не чуваше обясненията му.

— Да, мъжете биха го направили, но аз няма да тръгна без тях.

— Ако си свободна, ще им помогнеш, нали?

— А ако обещая, че няма… че няма да напускам имението ти?

— Не можеш да очакваш, че ще ти повярвам.

— Защо не? — попита тя гневно. — Можа да повярваш, че няма да те убия, а не можеш да повярваш, че няма да избягам?

— Да, права си! — той повиши тон. — Мога да предотвратя всеки твой опит за покушение върху мен, но няма да рискувам да те изгубя!

— Ти не вземаш такива мерки спрямо другите си роби! — озъби се тя.

— Те са родени роби, наследници на британците, които завладяхме преди векове. Уиндхърст е техният дом. Ти бе заловена и изгуби свободата, която познаваше. Нямаш причини да искаш да останеш тук.

Дали бе така? Боже Господи, какъв глупак бе този мъж, за да не види, че тя не иска да го напусне. Но още по-голям глупак бе, ако мислеше, че девойката ще приеме безропотно него и оковите му.

Очите й се изпълниха със студенина, каквато той не бе виждал досега.

— Много добре, милорд. Можеш да ме пуснеш. Ще нося оковите ти.

Той я пусна и се намръщи, докато гледаше как тя слага оковите на краката си.

— Няма нужда да слагаш другата верига, Кристен. Само обещай да не нападаш отново братовчед ми.

Сигурно очакваше от нея благодарност за това! Да върви но дяволите, той не можеше да си представи какво й бе причинил.

Тя се изправи в цял ръст и със спокоен, но студен като лед глас каза:

— Щях да ти обещая да не бягам, но не и това.

— Няма ли значение за теб, че той ми е много скъп?

— Моят брат също ми бе скъп.

— Тогава ще носиш другата верига, докато раните на Алдън заздравеят и силата му се възстанови напълно. Това нямаше да е нужно, ако не бе толкова силна.

— Не съжалявам за силата си. Тя ми върши добра работа, когато е необходимо — отвърна тя загадъчно. После гордо добави: — Това ли е всичко милорд?

— Да, върви! — грубо нареди той.

Тя сдържано кимна и излезе. Гневът на Ройс започна бързо да се усилва. Какво по дяволите очакваше от него тази жена? Да й вярва? Тя определено знаеше колко неразумно би било това! Той трябваше да мисли не само за себе си, но и за всички, за който носеше отговорност. За нея щеше да е лесно да помогне на хората на брат си да избягат. Но как щеше да попречи на отмъщението след това.