Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Кристен му се усмихна тъжно:

— Надценяваш ме, саксонецо. Ако трябва да бъда честна, направо ме ласкаеш. Уверявам те, че ако имах толкова богат любовник, никога не бих му позволила да ме напусне.

— Добре, ти отрече, че роклята е твоя. Въпреки това ми направи удоволствието да я облечеш.

— Няма да го направя. Жестоко е да искаш това от мен.

— Защо?

— За мен ще бъде огромно удоволствие да усетя допира на кадифето до кожата си, след като досега носих дрипите, които даваш на своите роби. Но колко време ще мога да я нося? Само докато задоволиш смешните си желания. После отново ще трябва да облека дрипите. Това не е ли жестоко?

Ройс й се усмихна. За първи път тя го видя да се усмихва. Това смекчи гневното му изражение и накара сърцето й да затупти още по-силно.

— Ти умееш да боравиш с думите и имаш готов отговор за всичко. Но сега забравяш каква си. В твоето положение нямаш право на избор. Ще правиш каквото ти се нареди, без значение какво е то и дали ти се струва жестоко или не. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Да.

— Тогава облечи роклята.

Досега Ройс говореше тихо, но в последните му думи можеше да се долови предишната твърдост. Той бе решил да я накара да облече тази рокля. А това, което щеше да види, бе, че дрехата й е съвсем по мярка. Щеше да разбере, че е нейна и че тя е излъгала. Щом тази вечер я попита дали е девствена, значи се съмнява в легендата й. Сега явно търсеше доказателство и твърдо бе решил да го получи.

Ройс грешеше само в едно. Девойката имаше избор. Тя можеше да облече роклята и да види как той побеснява от жажда за мъст и я изнасилва, защото бе казал, че така ще постъпи с викингска девица. И можеше и да го накара да я люби страстно със същото желание, каквото изпитваше и тя.

Във всеки случай девойката разбра, че моментът е настъпил. Тази нощ тя щеше да изгуби невинността си. Изборът бе прост. Кристен не искаше да си спомня с отвращение за своята първа среща с мъж. Ройс я желаеше, макар да не искаше да признае това. Тя също го желаеше. Сливането им в едно цяло щеше да е красиво. Девойката нямаше да позволи друго, поне не първия път. Щом трябваше да разбере, че е девствена, то това трябваше да стане впоследствие. Какво щеше да се случи след това нямаше да има значение. Ако тя имаше късмет, това нямаше да има значение и за него.

— Колко дълго смяташ да ме караш да чакам? — грубо прекъсна мислите й Ройс.

— Цяла нощ, милорд — тихо отвърна Кристен. — Няма да участвам в тази глупост.

Мъжът гневно тръгна към нея.

— Осмеляваш се да ми отказваш?

Тя посрещна разярения му поглед с невинно изражение.

— Сигурна съм, че не си изненадан. Ние викингите сме известни със своята смелост и дързост, а и самият ти ме нарече нахална. Такава съм. Ако искаш да ме видиш в тази рокля, ще трябва ти да ми я облечеш.

— Мислиш, че няма да го направя?

— Да.

Ройс не можеше да отхвърли това предизвикателство. С едно единствено движение той отвори колана, издърпа робата през главата й и я хвърли настрани.

Мъжът я гледаше в лицето. След миг, без да сваля очи надолу, той се обърна рязко, отиде до леглото и сграбчи кадифената рокля.

Когато се обърна с роклята в ръка, Ройс я видя в цял ръст. Ако бе успял да задържи погледа си само върху лицето й, може би щеше да постигне целта си. Сега просто замръзна на мястото си.

Кристен стоеше в средата на стаята горда, без да изпитва свян от погледа му и без да прави опит да се покрие. Той я гледа дълго и съсредоточено, за да се наслади на действителността, който надминаваше всичко, което си бе представял досега. Тя бе толкова красива.

Ройс не усети как отиде до нея. Кадифената рокля се изплъзна от пръстите му и леко се свлече на пода. Сякаш насън той вдигна ръце, нежно ги сложи на страните й и се наведе, за да опита нектара на устните й. Отначало започна бавно и като че ли несигурно, за да се отдаде след миг на страстта си.

В този момент Ройс бе така силно обзет от желанието си, че не би забелязал, ако Кристен се съпротивляваше. Но тя не направи това. Както и преди, девойката отвръщаше на целувката му в забрава. Една част от нея се страхуваше, че той може да спре, както бе направил и преди, но всичко останало жадуваше за насладата, предизвикана от непознатото усещане.

Нямаше защо да се бои. Ройс не бе в състояние да спре това, което бе започнал. Макар да не го осъзнаваше, но той бе изгубил битката със самоконтрола си още преди девойката да влезе в стаята. Мъжът вече не бе господар на действията си, но за първи път това не го интересуваше. Ръководеше го единствено страстта, тази чудна лудост, която нямаше да стихне, преди да се оправдаят надеждите му.