Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Ударът бе силен и го запрати през коридора върху отсрещната стена. Камата лежеше на пода между двамата. Кристен скочи към нея, но веригата я спъна и тя загуби равновесие. Алдън се обърна и като я видя да пада, се хвърли към нея. Сблъсъкът ги върна обратно в стаята, където те се приземиха тежко върху пода.

Ако Кристен бе дребна жена, това щеше да е краят на битката за нея. Точно това си помисли и Алдън. Той стисна двете й китки и ги прикова на пода до главата. После я погледна объркано.

— Защо? — попита той. — Ройс каза, че досега не си се държала враждебно с никого. Защо нападна точно мен?

— Ти уби Селиг! Аз ще отмъстя за него!

При последните думи девойката го отхвърли настрани. В следващия момент тя бе върху него и стисна главата му. Успя да я блъсне два пъти в пода, когато усети, как две силни ръце обвиха гърдите й и я вдигнаха.

Кристен започна да се съпротивлява, но ръцете я стиснаха още по-силно и тя остана без дъх. Един глас изсъска в ухото й:

— Стой мирно!

Не беше честно! Не той! Можеше да се бие с всеки, но не и с него.

Кристен се подчини на заповедта и се отпусна към Ройс, но очите й все още бяха приковани в мъжа, който лежеше на пода. Още един миг и той щеше да е достатъчно зашеметен, за да може тя да стане и да откачи някое оръжие от стената. Този път щеше да успее да отмъсти за брат си. Защо саксонецът трябваше да идва точно сега?

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш, Алдън? — попита Ройс.

— Аз? — Алдън седна и разтърси глава. — Погледни ме! Мислиш ли, че аз съм направил нещо?

— Аз ще разбера какво става! Все пак, ако искаш да ми кажеш, че една жена те е пронизала два пъти…

— Ти си безсърдечен, Ройс — отвърна Алдън. — Знаеш, че съм слаб като бебе, а и тя не е крехка жена. Опитай да се бориш с нея и ще разбереш какво искам да ти кажа.

— Тя е само жена — каза Ройс и отхвърли Кристен настрани. Това движение трябваше да я изпрати в другия край на стаята, но тя само залитна и след като възстанови равновесието си, вдигна глава и го погледна.

— Само жена, а? — Алдън отново поклати глава. — Е, тази жена има необичайни познания за оръжията. Да не кажеш, че не съм те предупредил, макар че, както изглежда, тя иска да отмъсти само на мен.

— Защо?

— Питай нея.

Ройс се обърна към Кристен.

— Защо? — повтори той. Тя скръсти ръце на гърдите си и отказа да говори. Ройс започна да губи търпение и се обърна към Алдън. — На теб какво ти каза?

— Че съм убил някого, когото тя нарече Селиг. Каза, че ще отмъсти за него.

— Любовник, без съмнение.

— Не е любовник! — извика Кристен и очите й се изпълниха с ярост.

— Тогава какъв?

— Никога няма да узнаеш, саксонецо.

— Кълна се, че ще ми кажеш! — кресна гневно той и като хвана отново ръката й, я изправи пред себе си.

— Така ли? — тя го погледна подигравателно. — И как ще ме накараш? Ще ме биеш? Ще ме измъчваш? Можеш да го направиш, но аз няма да ти кажа нищо повече от онова, което искам да ти кажа. Няма да моля за милост, саксонецо, така че още сега можеш да ме убиеш и да решиш проблема веднъж за винаги.

— Марш долу! — извика Ройс и отново я отблъсна.

Тя тръгна бавно с високо вдигната глава. Ройс остана загледан в празната рамка, след като девойката излезе през вратата. После се обърна към братовчед си точно когато Алдън се изправяше.

— Не викай повече, Ройс. Бог да ми е на помощ! Когато Даръл види всичката тази кръв, ще се наслушам на ревове.

— В такъв случай кажи, че са се отворили старите рани и не споменавай за случилото се. Не си сериозно ранен, нали?

— Бях започнал да се чудя дали това те интересува — усмихна се Алдън. — Не, само драскотини, въпреки че, Бог ми е свидетел, малко остана да ми пререже гърлото. Тя се бие като дявол и освен това не ме предупреди, че ще напада.

— Иди да лекуваш раните си, Алдън — каза Ройс.

— Точно това мисля да направя, преди да ме е видяла Даръл. Загрижеността й на любяща сестра е направо досадна.

— Алдън?

— Да — той се обърна на вратата.

— Стой настрани от…

Алдън се усмихна.

— Това предупреждение е излишно. Имах достатъчно работа с тази кучка и последствията ще останат за цял живот.

Ройс се отпусна в стола си, докато чакаше Алдън да направи своя ход от играта, която играеха. Днес бе най-горещият ден за това лято и въпреки че бяха сложили малката маса до прозореца, хладният ветрец не се усещаше.

По-голямата част от хората на Ройс се бяха разположили около голямото буре с медовина, макар все още да бе следобед. Те бяха прекарали сутринта, като обучаваха свободните селяни на военни умения, но жегата ги вкара в къщата доста рано. Всички изпълняваха само най-неотложните задачи.