Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Идеята я изкушаваше, но още по-примамлива бе възможността да намери брадва — най-сигурното оръжие, което можеше да й помогне да напусне това място. Бе изгубила прекалено много време в мисли за саксонеца, когато трябваше да състави план за бягство. С брадвата можеше да се освободи от оковите и да разбие ключалката на стаята, в която я заключваха всяка вечер. Там имаше само едно тънко одеяло и груб чаршаф, но с тях и със собствените си дрехи тя можеше да направи достатъчно дълго въже, за да се спусне по него от прозореца. Със същата брадва щеше да отвори помещението, където бяха заключени Торолф и другите. Ако успееше да намери това оръжие, можеше да го скрие в стаята си, преди да слезе долу. И тази вечер…

Сред окачените на стената оръжия нямаше нито една брадва. Кристен бързо се наведе над голямата ракла, която стоеше до леглото на Ройс, и я отвори. Внимателно премести дрехите, които бяха най-отгоре, но отдолу се показаха само други дрехи. Тя погледна към по-малкия сандък между двата прозореца, но видя, че той има железен катинар.

Кристен отново се обърна към стената с оръжията. Там имаше стари саби, някои от които бяха богато инкрустирани със сребро, а една дори бе прибрана в ножница от чисто злато. Имаше копия, един лък, една тояга и много ками с различни дължини и форми. Тя искаше да открадне една за себе си, но празното място веднага щеше да я издаде. Все пак с кама може би щеше да успее да отвори катинара на сандъка, така че да не бъде забелязано поне известно време.

Девойката свали най-малката кама, защото реши, че с нея ще бъде най-лесно да отвори сандъка и коленичи пред него. Катинарът обаче никак не бе прост. Всъщност тя не видя отвор за ключ.

— Не е заключен. Това, което държиш, е само едно украшение. Държи се само на капака. Давай, вдигни го и сама ще се увериш. Братовчед ми не заключва ценностите си. Той е сигурен, че тук няма кой да го обере.

Кристен се обърна бавно. Тя бе ужасена, защото този глас й бе непознат. Ужасът изчезна, щом очите й се спряха на лицето на мъжа. Девойката го познаваше. Познаваше тези ярки, светлосини очи и този ръст, само с няколко сантиметра по-голям от нейния. Никога нямаше да забрави как изглеждаше този мъж, когато стоеше с меч в ръка, а до него Селиг падаше на земята.

— Ти! — изсъска Кристен и скочи на крака. — Ти трябваше да си мъртъв!

Той не обърна внимание на думите й. Очите му преминаха по нея и се разшириха от учудване.

— Боже мой, описанието, което Ройс ти направи, не е било съвсем справедливо.

Кристен също не го слушаше. Тя щеше да се нахвърли върху него веднага, но все пак бе успяла да овладее поне малко яростта, която я обзе, и си спомни за оковите. Девойката бавно тръгна към него и веригата се провлачи по пода. Когато видя оковите, той премигна, но очевидното му състрадание не й повлия. Тъй като не бе видял камата в ръката й, тя вярваше, че ще успее.

Кристен проговори, за да го накара отново да вдигне поглед към лицето й. Щеше да го достигне само след миг.

— Не съм питала за теб. Реших, че си мъртъв, тъй като никой не те споменаваше.

— Възстановявах се. Съвсем скоро ти…

Тя се хвърли, като се целеше в гърлото му. Рефлексите му обаче се оказаха по-добри, отколкото предполагаше момичето, и се наложи да се пъхне под ръката, която той бе вдигнал, за да блокира удара. Мъжът се оказа доста добър и отскочи назад, за да избегне острието. Ако камата бе малко по-дълга, тя щеше да успее да го прониже. Сега само разпори туниката му и остави една тънка червена драскотина. Тя видя това само за момент, докато се завърташе, за да го нападне отстрани.

Той хвана китката й с лявата ръка само на сантиметри от врата си. Все пак ръката му не бе достатъчно силна, а и тя бе нанесла удара с цялото си тяло. Острието продължи и отново разряза кожата му, защото той не успя да спре удара, а само го отклони, като свали ръката й отпред.

Мъжът бе слаб за ръста си и съвсем не бе як като Ройс, а силата на Кристен бе удвоена от жаждата за мъст. Той не можеше да удържи китката й с лявата си ръка. Тя усети, че хватката му отслабва и като спря рязко да дърпа ръката си, нанесе удар. Острието влезе до средата в гърдите на мъжа, преди той да помогне на лявата си ръка с дясната и да отблъсне камата.

— По дяволите, кучко, престани!

— Само когато умреш, саксонско куче!

Със свободната си ръка тя хвана косата му и го дръпна, за да го извади от равновесие. Алдън се завъртя и блокира дясната й ръка под своята, за да може да огъне пръстите, които държаха камата. Когато усети, че я изпуска, тя извика от ярост. Тогава мъжът я пусна и това бе неговата грешка. Преди да успее да се обърне с лице към нея, девойката събра двете си ръце и го удари в гърба.