Джоана Линдзи - Ангел на греха

— Тогава може би не е умрял.

— Те го погребаха.

— Тогава е някой, който много прилича на него — напълно логично заключи Катрин.

— Толкова много, сякаш е негов двойник?

— Не си го видяла отблизо, мъничката ми — изтъкна Катрин. — Ако го направиш, ще се увериш, че си сбъркала. Мъртвите не се разхождат по улиците.

Сърцето на Каси замря в гърдите й, когато един от мъжете я посочи. Беше го виждала и друг път, но не му знаеше името. След като я посочи той се отдалечи. Другите двама се обърнаха и се втренчиха в нея.

Може би грешеше в това, което виждаше, но не и относно този мъж. Едва успя да изрече:

— Знам, че мъртвите не се разхождат, но… но това е… мамо. Не бих могла да го забравя. Една нощ в Коули той се промъкна в стаята ми и щеше да ме изнасили, ако Марабел не бе повикала Ейнджъл. Заради това Ейнджъл го предизвика и го застреля.

Катрин рязко дръпна поводите.

— Но защо баща ти не ми каза затова?

— Защото аз не съм му го споменала.

— И какво още не си му споменала? — майка й бе истински ядосана.

— Нищо друго, доколкото си спомням — уклончиво отвърна Каси.

Катрин недоволно изсумтя.

— Е, не се тревожи за онзи младеж. Той със сигурност не е мъртъв. Навярно е брат-близнак на другия.

— Още един Слейтър? — простена Каси. — И един беше твърде много!

Когато се прибраха вкъщи, навън вече се бе стъмнило, но това не попречи на Каси да оседлае коня си, Разбира се, направи го без знанието на майка си. Видя я само старият Мак, който се грижеше за конете на семейство Стюарт. Младата жена го помоли да каже на Катрин, че е изпитала желание да поязди преди вечеря, когато майка й попита за нея. Ако побързаше щеше да се върне преди Катрин да е забелязала отсъствието й. Каси препусна към Шайен.

Онзи мъж, който бе същински двойник на Рафърти Слейтър, не само я шокира, но през целия път до ранчото не можеше да спре да мисли за него. Без съмнение майка й бе права. Той навярно бе брат на Слейтър, по-скоро негов брат-близнак, а появата му в Шайен, когато и двамата с Ейнджъл бяха в града, не беше случайност.

Дори и да не бе дошъл, за да отмъсти за смъртта на брат си, тя бе длъжна да предупреди Ейнджъл. Рафърти се бе опитал да застреля съпруга й в гръб, а подобни мръсни номера се предаваха по наследство и сигурно бяха семейна черта. Във всеки случай не желаеше да рискува. Нямаше намерение да го изгуби заради някакъв си подъл убиец и то след като бе решила да го задържи.

Пристигна много бързо в Шайен, но надвисналите облаци скриваха луната и на връщане нямаше да може да язди толкова бързо. Може би нямаше да успее да се прибере преди вечеря, но по-късно щеше да се тревожи за обясненията, които трябваше да даде на майка си.

Знаеше къде да намери Ейнджъл. На всички бе известно, че постоянната му резиденция бе пансионът на Агнес. Старата дама бе толкова привързана към него, че не даваше стаята му на никого, дори когато отсъстваше с месеци от града. Но къде бе по това време на вечерта, бе друго нещо. Каси се надяваше, че няма да й се наложи да го чака или да го търси из целия град, но бе готова и на това.

Завърза кобилата си пред пансиона. От гостната проникваше бледа светлина и осветяваше терасата. Поне нямаше да се препъва докато изкачваше стълбите до входната врата. Но не стигна чак дотам.

— Не мърдай и чуй к’во ще ти кажа, малка лейди. Да не си гъкнала.

Дулото на оръжието му се заби в гърба й, за да подсили заповедта. Каси веднага усети, че е револвер, тъй като не носеше сако — в бързината не го бе облякла.

Тя не бе помислила, че я заплашваше опасност, искаше само да предупреди Ейнджъл. Сега бе твърде късно, за да се упреква, че първо не огледа терасата. Подобна небрежност можеше дай коства живота и нищо чудно да имаше възможност сама да се убеди в последното.

Една ръка се отпусна на рамото й и я завъртя, така че сега дулото бе забито в корема й. Имаше чувството, че лесно щеше да разпознае нападателя и не се излъга.

— Колко мило, че се върна обратно в града и ме улесни още повече.

Каси се досети кой е, но все пак попита:

— Кой си ти?

— Наричат ме Гейлин — отвърна мъжът. — Но ти знаеш фамилното ми име, нали? Обикновено хората не забравят този, за чиято смърт са помогнали.

Каси пребледня, но здравият разум я накара да настоява:

— Ти не си Рафърти.

— То е ясно, че не съм, но никой не можеше да ни различи един от друг, тъй че е все едно, нали? Кат глейш мен, все същото, че глейш мъжа, дето уби.

Нямаше смисъл да изтъква, че Рафърти си го заслужаваше.