Джоана Линдзи - Ангел на греха

— Е — нервно се засмя девойката, смутена от втренчения му поглед, — имате късмет, че притежавам няколко от тези специални модели колт, иначе щях доста да ви се ядосам.

— По-добре се молете да намеря по-скоро коня си, лейди, или наистина ще разберете какво означава истински гняв…

— Само ако посмеете да ме докоснете дори с пръст…

— По-скоро мислех да ви застрелям.

Разбира се, нямаше такова намерение, но тя нямаше защо да го знае. Запита се, защо, по дяволите, позволява на гнева отново да го завладее, когато досега винаги бе успявал да се владее отлично. И никога не бе отправял напразни заплахи. Но в това момиче имаше нещо, което го вбесяваше, дори и сега, когато не бе насочила револвер срещу него.

— Забравете това, което ви казах — рязко рече младият мъж.

— С удоволствие — отвърна тя, но отстъпи още една крачка от него.

Ейнджъл едва се сдържа да не се усмихне. Странно, но нейната нервност му действаше успокояващо.

— Винаги ли посрещате гостите си с насочен към тях револвер?

Тя примигна и сви устни. Ейнджъл чак сега забеляза, че бяха сочни и чувствено извити. Девойката изправи рамене и очите и блеснаха. По дяволите! Смелостта й се възвръщаше.

— Вие се готвехте да застреляте Марабел. Не можех да ви позволя това само защото тя се измъкна преди мен от къщата.

Настъпи напрегната тишина.

— Значи вие не я насъскахте нарочно срещу мен?

— Разбира се, че не! — възмутено заяви момичето. Тонът й издаваше, че не би могъл да й зададе по-глупав въпрос.

— Не бях толкова сигурен за това, лейди.

— Здравият разум…

— Мисля, че е по-добре да спрете — прекъсна я той, преди обидите ида стигнат твърде далеч.

Тя мигновено настръхна.

— Аз пък мисля, че е най-добре да ми кажете защо сте дошли, а след това да си вървите по пътя.

Ех, да можеше да си позволи това!

— Пикънс няма да дойде — кратко рече той.

Тя се втренчи за миг неразбиращо в него, а после от устните й се изтръгна ужасен вик.

— Но той трябва да дойде! Аз разчитах на него… защо няма да дойде? Той ми каза, че ще пристигне колкото се може по-скоро!

Искреното й нещастие го накара да се почувства неудобно и да се засрами от собствените си чувства. Тази млада жена никак не му харесваше, особено след всичко, което му бе причинила, но не би могъл да изпитва неприязън към нея, когато бе толкова разстроена. Гневът му се уталожи и той изрече с по-мек глас:

— Той щеше да дойде. Всъщност беше отишъл в банката, за да изтегли пари за пътуването, когато се появила банда команчи с намерение да ограби банката. Естествено Пикънс не можел да остане настрани и се опитал да ги спре, в резултат на което получил куршум в тялото.

Докато слушаше малката му реч, тя пребледня и очите й се разшириха от ужас.

— О, Боже, той… той не е умрял, нали? Аз съм виновна. Дядо никога няма да ми прости…

— Хайде сега, защо обвинявате себе си, след като дори не сте била там?

— Аз го помолих да дойде. Той нямаше да отиде в банката, ако… — Тя млъкна, защото го видя, че клати глава в знак на отрицание. Лицето й придоби войнствено изражение и девойката решително продължи. — Щом искам, ще обвинявам себе си. Свикнала съм да го правя.

Ейнджъл сви рамене. Нямаше намерение да се опитва да разубеждава тази глупава жена, а и без това не го интересуваше.

— Както желаете — рече той.

Цялата й войнственост мигновено се изпари и Каси прехапа долната си устна. Имаше такъв вид… сякаш всеки миг ще избухне в сълзи и стомахът на Ейнджъл се сви. По дяволите! Никога досега не си бе имал работа с плачещи жени и нямаше намерение сега да започва. Само една сълза и веднага ще си тръгне.

— Той… — Изглежда нямаше сили да произнесе думата „мъртъв“.

— Не! Докторът каза, че Пикънс ще живее, но за известно време няма да може да пътува и именно заради това изпрати мен.

Тя вече не изглеждаше така сякаш ще се разплаче. Сега се намръщи.

— Не разбирам. Това бе преди близо шест седмици. Защо той не ми изпрати съобщение, че не може да дойде? Сега почти нямам никакво време.

Този път бе ред на Ейнджъл да се самообвинява.

— Аз съм виновен. Пикънс лесно открил следите ми, но аз се забавих няколко седмици в Ню Мексико. А и в съобщението му не се споменаваше, че работата е спешна.

— Разбирам — рече младото момиче, но видът й опровергаваше казаното. Изглеждаше доста смутена. — Обикновено никой не посреща с добре дошъл приносителите на лоши вести, но все пак ви благодаря, че лично сте дошли. Могли сте да не си правите труда и да ми пратите телеграма. Съжалявам за коня ви. Вземете назаем един от нашите, докато го намерите. Ще ви помоля след това да ни го върнете. — Бръкна в джоба на палтото си и когато извади ръката си в нея имаше златна монета от двадесет долара. — А това е да си купите нова шапка.