Джоана Линдзи - Ангел на греха

— Ще ви кажа без заобикалки, мистър, че стрелям не по-зле от вас, но дори не е необходимо да използвам оръжието. Ако помръднете револвера, който държите, дори на сантиметър в моя посока, Марабел ще ви разкъса на парчета.

Ейнджъл не бе сигурен дали може да улучи целта, ако реши да опита. Може би преди малко нарочно се бе прицелила в шапката му, а може би просто бе искала да го убие, но не го бе улучила. Но нито за миг не се усъмни във втората й заплаха. Изглежда все пак се страхуваше от него, щом искаше да се подсигури с този звяр. Е, скоро ще разбере на какво бе способен! Както бе ядосан, наистина имаше основание за това!

— Трябва да сте луда, за да си въобразявате, че ще прибера оръжието си, когато това нещо диша във врата ми.

Настъпи неловка тишина, достатъчно дълга, за да даде време на Ейнджъл да реши, че не е зле да се отърве от котката.

— Приберете този звяр, лейди, и тогава може би ще поговорим.

Тя гордо вирна брадичка.

— Няма да имам никакъв разговор, тъй като вие веднага ще си тръгнете! Освен това можете да им кажете, че не е било необходимо да наемат стрелец!

— Те?

— Тези, които са ви наели.

— Никой не ме е наел, лейди. Левис Пикънс ме изпрати, за да…

— За Бога! — възкликна девойката и отпусна револвера си. — Защо не казахте веднага? — Марабел, ела тук, бебчето ми — добави тя. — Той е безобиден.

Откакто бе възмъжал за първи път го наричаха безобиден, ала Ейнджъл не направи опит да оспори твърдението й. Изчака да види дали животното ще се подчини. Огромната глава се обърна и погледна към жената, а след това дългото му лъскаво тяло бавно се запъти към къщата. Ейнджъл изпусна дълбока въздишка на облекчение, но не прибра револвера си, докато котката не влезе вътре.

— Можеш да се върнеш в кухнята, Мария — обърна се жената към някой от другата страна на вратата и добави преди да я затвори: — Умееш ли наистина да стреляш с пушка?

Сърцето на Ейнджъл се сви. Още едно оръжие е било насочено към него, а той дори не бе усетил! Явно започваше да става невнимателен. Не, просто всичките му сетива бяха насочени към този огромен черен звяр и онази глупава жена на терасата — моля те, Господи, дано да не е Касандра Стюарт!

Тя слезе по стълбите и се запъти към него. Ейнджъл за пръв път забеляза елегантното й облекло — дълго черно палто, поръбено с пухкава кожа около врата, под която се подаваше синьо дантелено жабо. Палтото стигаше до коленете й, а надолу се спускаха богатите дипли на полата й. Върху тъмнокестенявите й коси се кипреше кокетна шапка от бобър. Със сигурност бяха градски дрехи, но едва ли кобурът от вътрешната страна на палтото, в който държеше оръжието си, бе особено подходящо допълнение.

Тя пъхна револвера в кобура и му подаде ръка.

— Аз съм Касандра Стюарт. Скоро ли ще пристигне мистър Пикънс?

Ейнджъл не обърна внимание на ръката й, тъй като не бе сигурен какво очаква тя от него. Думите й дори бяха придружени с усмивка, сякаш никога не бе стреляла по него, не бе насъскала огромния си звяр и не бе подплашила коня му! Подмина без внимание и усмивката й. Това, че тя бе жената, с която трябваше да се оправя, го накара мислено да изругае, след което се изправи и отупа прахта от мушамата си. Последното нещо, което искаше в този момент, бе да помага на тази жена. Но нали заради това бе тук? Дългът си е дълг, независимо от всичко останало.

Преди да й отговори, той се наведе, за да си вземе шапката. Като видя дупката, през която бе минал куршумът, отново изруга, но този път на глас. По дяволите, та тя можеше да го убие!

Изгледа я свирепо.

— Когато поправите револвера си, много бих искал да видя дали умеете да го използвате.

Момичето се намръщи, извади оръжието си, огледа го и възкликна:

— По дяволите, но вие сте го съсипали!

— А вие съсипахте шапката ми!

Тя присви очи.

— Това е специално изработено оръжие, мистър… кой сте вие всъщност?

— Ейнджъл… А шапката ми струва двадесет долара, мадам.

— Ще ви купя нова шапка. — Тя млъкна и отстъпи крачка назад. — Какво искате да кажете с това Ейнджъл? Нали не сте наистина Ейнджъл? Онзи, когото наричат Ангела на смъртта?

Той сърдито сви устни. Повечето не смееха да произнасят това име в негово присъствие.

— Не ме е грижа как ме наричат.

— Не ви упреквам — кимна момичето.

Но погледът, проблеснал за миг в сребристосивите й очи, му достави удоволствие. Дори тези, които не го познаваха, обикновено го избягваха. Около него просто витаеше нещо особено, което сякаш предупреждаваше: „Пазете се!“