Джоана Линдзи - Ангел на греха

Не бе трудно да се намери ранчото „Двойно С“. Ако се язди все на север, след като се излезе от града, се стига направо там. Но ранчото не се оказа такова, каквото Ейнджъл си представяше. Толкова далеч на юг повечето от собствениците на ферми следваха примера на мексиканските си съседи и строяха къщите си от кирпич в испански стил, за да е хладно през горещите летни дни.

Къщата, разкрила се пред погледа на Ейнджъл, бе двуетажна дървена постройка и приличаше на къщите, които строяха на север. Шест стъпала водеха към широка тераса, която обикаляше от всички страни първия етаж на къщата. На нея се виждаха няколко удобни стола, два люлеещи се шезлонга и дори по една двуместна дървена люлка във всеки ъгъл. На втория етаж имаше балкон с двойни врати, които вероятно водеха към спалните. Балконът бе издаден напред и засенчваше терасата на първия етаж.

Къщата се стори смътно позната на Ейнджъл, сякаш я бе виждал преди, въпреки че никога не бе идвал толкова далеч на юг. Допълнителните постройки на двора се простираха зад главната къща, така че от известно разстояние не се виждаха и човек не можеше да предположи, че това е ранчо. Дори кабриолетът, спрял пред къщата, приличаше повече на елегантните екипажи, които се срещаха по улиците на града, отколкото на по-малките и груби каруци, които предпочитаха жителите от вътрешността.

Ейнджъл се бе приближил на не повече от шест метра, когато входната врата се отвори и една черна котка с размерите на планински лъв внезапно скочи в неговата посока. Нямаше време да се чуди откъде, по дяволите, се взе този звяр — бе немислимо да е дошъл от вътрешността на къщата — тъй като трябваше едновременно да успокои подплашения си кон и да измъкне револвера си.

Не успя да хване дръжката на оръжието си, когато шапката излетя от главата му, придружена от свистящ изстрел и думите:

— Дори не си го и помисляйте, мистър!

Ейнджъл имаше на разположение само няколко секунди, за да се опомни от изненадата. Погледна към вратата на къщата и видя младата жена с револвер в ръка, насочен към него. После отново се извърна към котката, която вече не се носеше със скокове към него, но въпреки това приближаваше. Конят му заора копита и диво разтърси глава, изцвили и се изправи на задните си крака.

Докато Ейнджъл се опитваше да се задържи на седлото — да бъде проклет, ако се срещне с това огромно животно на земята — жената заговори отново. Изрече само една дума. Когато конят му най-сетне стъпи с четирите си крака на земята, Ейнджъл видя, че котката бе спряла и сега седеше на задните си лапи на около метър и половина, вперила неподвижно в него огромните си жълти очи.

„Марабел“, бе казало момичето с тон изискващ незабавно подчинение. Не, не бе чул грешно. Тя каза Марабел… и Ейнджъл направи нещо, което никога досега не бе правил, нещо, което не можеше да си позволи никой от неговата професия. Разгневи се и даде воля на яда си.

— Лейди, ако не махнете веднага това животно от пътя ми — процеди през зъби младият мъж, — не отговарям за последствията!

Тя го изгледа невъзмутимо, продължавайки да държи дулото на револвера насочено към него.

— Не сте в положение да…

Това, което се случи стана за секунди. Ейнджъл измъкна револвера си и с един изстрел изби оръжието от ръката й.

— Кучи син! — извика момичето, докато разтриваше изтръпналите си пръсти, а котката силно изръмжа и оголи острите си бели зъби.

Конят на Ейнджъл диво подскочи нагоре, разтърси грива и препусна в лудешки галоп — навярно към съседния щат, а Ейнджъл се намери в прахта. Огромната котка вече бе на половин метър от него, когато девойката извика отново „Марабел!“ и животното се закова на място.

Той бе побеснял от гняв и искаше да ги застреля и двете — този звяр и момичето. Никога досега не бе губил самоконтрол. И идиот би разбрал, че котката, или каквото и да бе това животно, й принадлежи. Домашен любимец. Трябва да бе опитомена, за да се подчинява така. А тази млада жена бе й позволила да изплаши както него, така и коня му!

Въпреки яда си и убеждението, че животното навярно е питомно, не се решавайте да отклони поглед от него, особено след като се намираше само на половин метър и то на земята. Най-после вдигна глава. Тя бе на терасата и младият мъж се вгледа с присвити очи в нея.

Бе успяла да вдигне револвера си от земята и сега го държеше с две ръце. Оръжието навярно се нуждаеше от поправка и едва ли можеше да стреля, но тази мисъл изглежда не й бе хрумнала, защото тя побърза да насочи дулото към неканения си гост.