Пол Ливайн - Текила и синьо алиби

Но без биене в гърдите, без триумфални възгласи. По-скоро радостта за другото живо човешко същество, което разчита на теб, както пациент разчита на хирурга си.

— Искаше ми се да чуеш заключителната ми пледоария. — Бузите на Виктория още бяха пламнали от вълнение.

— Уилис каза, че си била приковаваща. И зашеметяваща.

— Изведох основната теза и я набих в главата на съдебните заседатели, както ти си ме учил.

— „Допълнителната стъпка“. Уилис ми каза.

Гласът на Виктория доби интонацията, с която говореше в съда:

— В повечето дела защитата се задоволява да докаже, че съществува основателно съмнение във вината. Но тук предприемаме и една „допълнителна стъпка“. Не само доказахме, че Харолд Грифин е невинен. Но доказахме кой е виновният. Клайв Фоулс е убил Бен Стъбс.

Стив реши да не спори. В крайна сметка думите бяха негови.

— Продължих да им го набивам в главите. Предприехме тази допълнителна стъпка. Предприехме онази допълнителна стъпка. И после ги попитах: „Какво направи обвинението? Обвини най-удобния човек — другия мъж на борда. Обвинението пропусна една стъпка. Пропусна истинския убиец и вкара не когото трябва в съда.“

— Добре казано. Лесно за запомняне. Какво каза за Робинсън?

— „Лечестър Робинсън е човек с висок интелект и големи възможности. Но напълно аморален и покварен. Като развалена скумрия на лунна светлина, блести и в същото време вони.“

— Хитро. Но не го ли използвах аз веднъж.

— Два пъти. Но вместо костур, казах скумрия, за разнообразие.

— Страхотна работа. Браво на теб!

Тя му се усмихна сияйно и заподскача. Ако настроението й се вдигнеше още малко, реши Стив, щеше направо да полети. Минаха покрай една будка за сладолед, ароматът на току-що опечени вафлени фунии се носеше по тротоара. След малко, знаеше го от собствен опит, щеше да я обземе вълчи глад.

— Гладна съм — каза Виктория. — Да обядваме някъде?

А, точно навреме!

— Мога да ям непрекъснато, Вик. Знаеш го.

Кафетата бяха пълни с туристи от корабчетата, пуснати в града за пет часа, преди да надуят сирените и да се втурнат обратно към пристанището като плъхове след магьосник със свирка на уста.

— Какво ще кажеш за тук, Стив? Ресторанта на приятеля ти. Ще си поръчаме риба тон на барбекю, която ти толкова обичаш.

Много ясно, намираха се пред „Маргаритавил Кафе“, един от ресторантите на Джими Бъфет. Мястото беше претъпкано, а пред вратата се виеше дълга опашка. Повечето имаха вид на дебели, изгорели на слънцето каубои от средния запад, нахлузили хавайските ризи направо от закачалките в магазина. Стив и Виктория се наредиха на края на опашката.

— А какво ще кажеш за малко скариди със сос от наденички? — продължи тя.

— Абсолютно.

— Но да започнем със супа от миди и пастет от пушена риба.

— Каквото пожелаеш. Аз черпя.

— В такъв случай и няколко сафрида в сос от ром. И лимонов пай за десерт.

Повече отколкото обикновено изяжда за цяла седмица.

Беше решил да изчака, докато стигне до втория сафрид, но когато застанаха на края на опашката, думите сами се изплъзнаха от устата му:

— Искаш ли да поговорим, Вик? За бъдещето.

— Да, искам.

— Наистина си създаде име с това дело, така че ще те разбера, ако още искаш да продължиш сама, но си мисля, че не бива да разваляме фирмата.

— И аз мисля същото.

— Наистина ли?

Може ли да е толкова лесно?

— Да гледам сама делото на чичо Гриф беше добре за мен — отвърна тя. — Много добре. Но сме по-добре заедно, отколкото поотделно.

— Повече от съгласен съм.

— Но трябва да ми оставиш място да се развивам.

— Много място. Много развитие. Няма проблем.

Опашката напредваше със сантиметри, но още бяха много далеч от входа.

— И трябва да направим някои промени — каза Виктория.

— Промените са хубаво нещо.

— Тези реклами отзад на градските рейсове. Лицата ни са точно над ауспуха. Да ги махнем.

— Добре са за бизнеса.

— Просташки са.

— Няма ги. Какво друго?

— Искам да престанем да се занимаваме с „Катеричките“.

— Защо? Знаеш, че не се занасям с момичетата.

— Непристойно е.

— Господи, Вик! Започваш да приличаш на майка си.

Тя го стрелна с поглед и той се предаде:

— Добре, добре. Майната им на „Катеричките“.

Това накара една жена на средна възраст на опашката пред тях да се извърне и да ги погледне, туристка със слънчеви очила на фалшива перлена верижка. Съпругът й беше облечен в бермуди и бяла риза с дълъг ръкав.