Пол Ливайн - Текила и синьо алиби

— Идва с възрастта и опита. И знанието, че всички сме увредена стока.

Стив си позволи да се усмихне. И той беше казал нещо подобно на Виктория. „Всички сме грешни.“ Можеше ли да вдигне летвата пред баща си по-нависоко, отколкото я вдигаше за себе си?

— Не биваше да се ровя в живота ти, татко. Нямах право.

— Както ти казах, от истината може да боли. Сърдиш ли ми се за стореното от мен преди толкова години?

— Не. Вече не.

Хърбърт вдигна чашата си за наздраве.

— Ти си добро дете. Трябва да ти го казвам от време на време.

Стив остави думите да проникнат в съзнанието му и отпи още една глътка. Алкохолът вече му беше замаял главата, а едва отпиваше от чашата. После промълви:

— Излъгах в съда, татко.

Чувстваше се на десет години: „Аз хвърлих топката през прозореца, а не Джанис.“

— За какво говориш?

— За делото на Грифин. Излъгах под клетва.

— Господи!

— Уилис Раск настоя, че ако кажа истината, Грифин ще отърве кожата. Но на Робинсън щеше да му се размине просто ей така.

— Фоулс не е ли застрелял Стъбс?

— Робинсън му е наредил да го застреля. Но Фоулс не го е направил. Стъбс се е прострелял, докато са се борили за харпуна.

— Мили боже!

— Можеш ли да повярваш? Джуниър Грифин е бил прав още от първия ден. Стъбс сам се е прострелял, а Хал Грифин е паднал от стълбата, докато се е опитвал да се качи и да повика помощ.

— Ами вълшебната плоча? Ти ли написа самопризнанието?

— Не, за това не съм излъгал. Фоулс го написа на плочата, защото пое моралната отговорност за смъртта на Стъбс. Приех го като позволение да кажа, че той го е застрелял.

— Голямо извинение, няма що! Добре дошъл в клуба, синко!

— На лъжците ли?

— На „Целта оправдава средствата.“

— Като вас двамата с Пинки ли?

— Като много хора, синко. Не е само бяло и черно. Има хиляди нюанси на сивото.

— Предполагам, че ти дължа извинение.

— За какво? Че си излъгал в съда? Или че ми лазеше по нервите?

— И за двете.

— Забрави го. Всичко свърши.

— Оставяш да ми се размине толкова лесно? Не искаш ли да ми шибнеш поне едно „нали ти казах“?

— По дяволите, не. Искам да си допиеш питието и после да оправиш проклетата сателитна чиния.

Сърцето на Виктория биеше стакато и чувстваше как лицето й гори. Хал Грифин стискаше ръката й толкова силно, че чу как кокалчетата й изпукаха.

Когато секретарят се приготви да прочете присъдата, Виктория се уплаши, че може да не я чуе от думкането в гърдите си.

— „Ние, съдебните заседатели, смятаме обвиняемия Харолд Грифин за невинен по обвинението за непредумишлено убийство.“

Да! Успях! Добре, Стив ми помогна. Но успях. Процес за убийство.

Грифин изпусна дълбока въздишка.

Уадъл накара съдебните заседатели да потвърдят присъдата един по един и те я потвърдиха като честна и справедлива. Съдия Федърс им благодари за изпълнения дълг и каза на Грифин, че е свободен да си върви. Уадъл се ограничи само с едно „Поздравления“ и каза, че щял да повдигне обвинение за убийство срещу Лечестър Робинсън. Шериф Раск й намигна и вдигна палци.

Няколко минути по-късно на моравата отпред я наобиколиха репортери, редовни посетители, дори няколко любопитни туристи. Отговори на въпросите и позира за снимките. Огромен брадат мъж с шорти на цветя й завря микрофон в лицето. Били Уахо, радиоводещ, който сега твърдеше, че бил казал на слушателите си, че Грифин е невинен и Виктория ще го докаже.

Откъсна се от репортерите и Грифин я прегърна веднъж, два пъти, три пъти, после бързо си тръгна. Кралицата го чакаше на летището, двигателите на самолета вече загряваха. Бяха запланували малко празненство. Само двамата, в къщата му в Коста Рика.

Джуниър вдигна Виктория и я завъртя във въздуха, едната й обувка отхвръкна. Той я взе, после коленичи пред нея. Чаровният принц пред Пепеляшка. Тя постави ръка на рамото му, за да се подпре, и пъхна крака си обратно в обувката.

Сладък си, скъпи ми мускулест Джуниър, но не си моят принц.

И тогава видя Стив да стои от другата страна на улицата, на прага на „Зеления папагал“, с бира в ръка. Нарушаваше закона за пиенето направо от бутилката, хулиган в найлонови шорти и тениска. Махна му да се приближи, да се включи във веселбата, но той поклати глава. Миг по-късно тя се отправи към него.

Разхождаха се по Дювал Стрийт, Виктория се полюшваше на токчетата си и размахваше чанта.

На Стив усещането му беше познато. Не толкова радост, колкото лекота. Първо смазващият товар беше свален, тази свръхтежка отговорност, която носеше адвокат при защитата на клиент, обвинен в убийство. После чувството на изпълнен дълг: държавата с всичките си пари и всичките си лакеи обвинява клиента ти, заклеймява го като убиец, а ти си здравото копеле, което застава на пътеката с кръстосани ръце и казва: „Ще трябва да минете първо през мен.“